Да загубиш свободата за 25 години

Боян Бойчев

Исках да напиша този материал още през миналата седмица, но съзнателно се въздържах. Изчаках да мине "светлата дата" и очакванията ми се сбъднаха.
Изследвания на две социологически агенции показват, че днес, 25 години след 10 ноември 1989 г., хората оценяват положително периода преди тази дата и отрицателно този след нея. Според "Алфа рисърч" 55% от анкетираните одобряват управлението на Тодор Живков, а 50% от хората над 16 години определят развитието на България след 1989 г. като неуспешно. Подобни са резултатите и на друга агенция - "Галъп интернешънъл". Според тях 45% от сънародниците ни оценяват социализма като успешен, а за 61% периодът на демокрация е негативен.

Какъв страх настана!

Политолози и нафталинени политици започваха да се надпреварват да обвиняват българина в къса памет или в съзнателно лишаване от такава. Президентът Росен Плевенлиев дори по време на конференцията "25 години свободна България" се оплака, че видите ли, "нито една образователна или културна институция няма систематичен ангажимент да покаже функционирането на идеологията на комунизма". После си позволи да нарече годините 1944-1989 като "най-зловещия период от нашата история". Сигурно историята не е била силният му предмет в училище, след като г-н президентът забравя избиваните без съд и присъда и подлагани на нечовешки мъчения антифашисти, партизани, ятаци. Както може би забравя и зверствата по време на турското робство? В крайна сметка поиска периодът на "комунизма" (а нима е имало комунизъм?) "реално" да влезе в учебниците по история. Това "реално" означава всъщност удобно за днешните управляващи, за днешните едри капиталисти, за "соросоидите", които вече четвърт век промиват мозъците на младите българи. И които днес са стреснати от социологическите проучвания.
Малко след промяната се появи една песен, която убеждаваше, че "45 години стигат" и се опитваше да внуши, че някой може да обсеби времето.
На 10 ноември 1989 г. бях на 18 години, първи курс студент. Бъдещето беше пред мен и както ме убеждаваха, щеше да бъде ослепително светло.
Днес вървя по софийските улици, които преди четвърт век бяха арена на толкова жестока омраза и противопоставяне, и си задавам въпроса: "Какво изгубихме и какво спечелихме?"
Спечелихме свободата да изразяваш мнението си... в кварталните кръчми и по съседски сбирки, защото до националните медии не само обикновеният човек няма достъп, но и видни личности с леви убеждения. Да не говорим за думата социализъм или комунизъм, които дори някои членове на Висшия съвет на БСП се страхуват да произнесат.
Спечелихме свободата на убеждения... но само на тези, които обслужват днешното статукво. Статукво, наложено ни отвъд океана и обслужващо чужди интереси. 
Приехме свободата като ценност...

само че се оказа свободия

Затова законите не се спазват, престъпниците са безнаказани, децата ни се дрогират.
Медиите станаха свободни... да следват линията на собствениците си. А журналистите, които не са съгласни с тези нови ограничения, трябва да бъдат "нахранени", както се изрази един бивш министър на външните работи.
Спасихме от затворите всички дисиденти и политически затворници... за да бъдем подложени на рекет от момчета с дебели вратове. Затворници на беззаконието и страха.
Вместо лозунгите, че капитализмът е зло, а комунизмът - светло бъдеще... днес ни набиват в главите, че комунизмът бил зло, а капитализмът - най-доброто добро. Невярващите в този постулат са "чугунени глави" и "мръсни комунисти", въобще - "кофти материал".
Спечелихме свободата да пътуваме навсякъде по света... но нямаме икономическата свобода да го правим - просто парите не стигат за това. Ако пътуваме в чужбина, то е за да се хванем някъде на работа - миене на чинии, общ работници и т.н.
Не искахме да бъдем република на СССР... за да станем щат на САЩ. И сме първи натовци с армия, която не може да напълни националния ни стадион. Нарекохме Русия "враг". Загубихме националната си идентичност и самочувствие.
Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията... за да приемем, че ръководната роля е на олигарсите, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари. 
Отказахме се от плановото стопанство... и днес пазарната икономика наложи да внасяме всичко от чужбина от мултинационалните компании, наложили своя монопол.
Върнахме си земята и частната собственост... за да унищожим селското стопанство и да закрием работещи предприятия. Днес голяма част от земите пустеят, а заводите са руини. Тези, които не са, са продадени на чужденци.
Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива... и работим от ранна сутрин до късен здрач, на по две-три работи, за да изхраним децата си. В това време децата ни растат на улицата, без нашите грижи и без нашия надзор. Без да усещат нашата обич в премрежените от умора очи.
Отрекохме панелките... за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки.
Отказахме се от "комунистическите придобивки"... и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби.
Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование... и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансовата възможност да им го осигурят. 
Премахнахме цензурата... за да наложим

    икономическата цензура  

днес талантливи писатели, актьори, художници, скулптури, които не са съгласни с комерсиализма в изкуството, са принудени да се молят на богати "меценати", за да могат да творят и да популяризират творбите си.
Напълнихме магазините с маркови стоки... които малцина могат да си ги позволят. А за тези, които не могат, остават банките, заемите, лихвите. Или просто витрините, "отрупани с безброй жадувани неща", съвсем по Смирненски. 
Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство, за един по добър и хубав живот... и ги заменихме за алчност, циничност, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си.
Но това, последното, ще го осъзнаем по-късно.
Вървя по улиците и рекламите цинично ми предлагат да си купя, да купувам. Защото вече всичко може да се купи. Защото вече всичко се купува.
"Человечеството срина един господар - тиранията, робството изчезна, но личната свобода роди нов господар - капитала!" - възкликва Алеко Константинов в безсмъртното си произведение "До Чикаго и назад" преди повече от 100 години.
От 10 ноември 1989-а изминаха 25 години. Аз мисля, че стигат.