Делфините - голямата мистерия на океаните

Животните не могат да бъдат смятани за пълноправни събеседници на човека, поради неспособността да отразяват отвлечени понятия. Изключения правят единствено делфините, в чиито прояви и общуване с хората се забелязват удивителни способности.
Още в древността в съчиненията на Плутарх, Плиний Млади, Плиний Стари и други автори се споменава за "опитомени" делфини, за момчето Дионисий от град Ясос, сприятелило се със средиземноморски делфин, който го качвал на гърба си и го прекарвал през залива. Трябва да бъде споменато, че подобни случаи са били описани и в по-ново време.
През 1958 г. в Нова Зеландия, близо до селището Опония, се появил делфин-афалина от рода Турсиопс трункатус, който позволявал на къпещите се да си играят с него и да слагат на гърба му дете, с което той плувал, без да се потопява под водата. Делфинът бил кръстен с името Опо-Джек и се научил да играе с топка, която ловко удрял с муцуната си. Влязъл веднъж в контакт с хората, делфинът продължавал да ги търси, защото му харесвало да го галят по гърба с ръце, както и да му дават лакомства.
Описани са и много други случаи с делфини, свикнали толкова с хората, че поведението им било като на опитомени животни. Учените обаче са си изградили своя позиция относно поведението на делфините, което според тях било свързано с инстинктите. Безброй примери доказвали, че инстинктът за подпомагане на вида е твърде развит при тези морски обитатели. В делфинариум във Флорида умряла женската на делфин от рода Делфинус делфус, а мъжкият няколко пъти изтиквал нейния труп до повърхността на водата, с цел да оживее.
Къпеща се летовничка във флоридския залив започнала да се дави и потъва, но била спасена и изтласкана нагоре от случайно плуващ до нея делфин. Моряци от риболовен кораб забелязали, че когато някой болен делфин от стадото губи сили и потъва, веднага няколко делфина му помагат, като го поддържат и изтласкват нагоре, за да може да си поеме въздух. Пляскането и пърхането във водата делфините вземали като сигнал за опасност от попаднали в беда и веднага се притичвали на помощ, водени от своя верен инстинкт.
Изключително голяма популярност навремето придобил един сив делфин от рода Грампус гризеус в Нова Зеландия, признат като истински спасител в историята на мореплаването и чиито заслуги били описани на построен в негова чест паметник в град Уелингтън. От 1888 до 1912 г. този забележителен и безстрашен делфин придружавал като лоцман всички преминаващи през Френския пролив кораби между пристанищата Уелингтън и Нелсън. Знаменитият делфин получил името Джек от остров Пиларос саунд. Той плувал обикновено в близост до преминаващия кораб и от време на време се гмуркал под него, за да се появи от противоположния борд, като овчарско куче, което подгонва отклонила се от стадото овца. А когато корабът се приближавал до разпенените води на Френския пролив, делфинът Джек избързвал напред и заставал около носовата част на кораба така, че кормчията да може да го наблюдава, докато корабът преодолее опасната зона.
През 1904 г. губернаторът на Нова Зеландия издал специална заповед, която забранявала делфинът-лоцман да бъде убит. Историята на този уникален делфин заинтересувала биолога Антъни Алпърс, който проучил всички публикации от това време и разпитал моряци-очевидци.
До края на 50-те години на миналия ХХ век изследователите смятали, че звуците, които делфините издават, са само емоционални сигнали и те въздействат на околните по принципа на "заразяването", така, както човешкият вик може да предизвика паника сред тълпата. По-късно американският учен д-р Джон Лили установява, че под водата делфините си разменят непрекъснат поток информация от звуци, недостъпни за човешкото ухо, поради високата си честота.
Изследователят Лили успял да запише на магнетофонна лента част от "диалозите" на своите любимци и да ги направи достъпни за човешкия слух като редуцира няколко пъти оборотите на магнетофона. Д-р Джон Лили и Алиса Милър дори успели да обучат делфини да произнасят цели фрази (макар и твърде пискливо и с характерен "акцент") на английски език, след което изследователите били на мнение, че тези морски обитатели напълно схващат смисъла на произнасяното от тях.
Южноафриканските биолози Тейлър и Титц от Порт Елизабет доказват, че делфините си имат собствен набор от думи за различните неща, звуците, които издават, са с диапазон от няколко стотин до 17 000 херца.
Изследователите Фиш и Маубри с помощта на кристален хидрофон успели да запишат в Нюйоркския аквариум девет различни вида звуци, издавани от делфините-белухи (Делфинаптерус леука): скърцане и цвърчене (които делфините използват при ехолокацията), свиркане, квичене, звук, подобен на рев, стържене със зъби, тракане, пронизителни, подобни на крясъци звуци, както и звуци, подобни на удари и звуци като птичи трели.
Изключителната дружелюбност на делфините (те никога не правят опит да ухапят човека с острите си зъби), тяхното подаване на бързо опитомяване и дресировка в различните делфинариуми и циркове по света, всичко това говори за притежавана интелигентност и достигнала забележително ниво на развитие нервна система.
Главният мозък на делфините има кълбовидна форма и множество бразди, много сходни с браздите на човешкия мозък. Количеството клетки в един кубически сантиметър от мозъка на делфина е толкова, колкото и в мозъка на човека. При малките видове делфини мозъкът тежи 600-700 грама, а при делфините от вида афалина той е около 1700-1890 грама.
Трябва да бъде подчертано, че никои други животни, включително и човекоподобните маймуни, не са способни за изключително късо време да придобият известни условни рефлекси, както обитателите на моретата и океаните - делфините. Достатъчно е само два-три пъти да им се покаже какво се иска от тях и тези удивителни животни усвояват нови действия. Започват виртуозно да прескачат през облепени с хартия обръчи, да подхвърлят гумени топки, да извършват грациозни скокове като изкусни акробати, да теглят леки "впрягове" с пасажери хора или кучета, да "пеят" при показ на ноти и др.
Начинът на живот на делфините създава някои предпоставки за възникване на техен език. Наблюденията показват, че те живеят на неголеми стада от 5 до 15 екземпляра. По време на лов използват изключително сложна организация и разпределение на действията на всеки член на стадото. Но за възникване на знакова система е необходима още една предпоставка - материална основа за създаване на знаци. Която при делфините напълно липсва, заради анатомичните им особености - единственият орган, с който биха могли да държат някакъв предмет, е устата.
Еволюцията е дарила делфините с великолепен апарат за възприемане на заобикалящия ги свят - ехолокатора, чиято прецизност е поразителна. Благодарение на ехолокацията делфините възприемат света като множество сложни акустични образи, които се съхраняват в тяхната памет. Според изследователите до комуникативния знак остава съвсем малко - да се възпроизведе ехообразът така, че да бъде понятен за останалите делфини. Ако това е възможно, излиза, че при делфините и образната, и езиковата система са звукови.
Засега единствено биолозите допускат възможността делфините да разговарят по начина, по който ние, хората, разбираме това. Всички останали учени - лингвисти, психолози, философи и др., категорично изразяват противоположно мнение. Въпреки различните становища немалък брой биолози по света продължават опитите и изследванията си върху делфините, наричани от тях "загадката и голямата мистерия на океаните".