Дупките в София са хуманитарни съоръжения

Вървя бавно по една дълга улица в сив и мрачен столичен град. Столицата е стара, държавата - още повече, но тази улица... тя сякаш е древна. Като че ли някой й е смъквал кожата поне сто пъти. Олющена, разнебитена, мръсна и неравна, тя би била олицетворение на човешки живот в тази стара, измъчена, продънена държава, ако метафората беше възможна.

Казват, че улици в много столици изглеждали така. Само в центъра им било винаги светло, чисто и подредено. В по-крайните квартали на големите градове навсякъде по света било като кочина. Ще повярвам на това, което казват, защото така съм устроен, въпреки че не ми се вярва. Кочината е среда за прасета, за свине. Струва ми се, че такава среда не е подходяща за хора. А в тази свободна и стара държава кочината е сътворена от хора, които искат да живеят като свине. И улицата не е крайна, не е отдалечена от сърцето на столицата. Напротив, съвсем централна е. След ремонт, който продължи много повече от предвиденото и никога няма да свърши, защото, когато нищо не е започнато както трябва, не може да приключи, когато е нужно. Реформите, реконструкциите, ремонтите в тази държава се наричат преход и той трае вечно. Сменят се павилиончетата, тротоарите, загражденията, плочките, дръвчетата, паветата, мислите, инфлацията, хората, социалните устройства, прасетата, конституциите - всичко се променя, но по такъв начин, че да си остане същото. Кочината освежава боите, тапетите и мебелировката, но предназначението й си остава. Така са решили обитателите и въртят опашки. Те знаят, че е по-престижно да те смятат за цивилизовано прасе, отколкото за човек, който живее в собствената си кочина. 

Спъвам се в гофриран маркуч, стърчащ половин метър от земята. Не го видях, пръкнал се е неуместно насред другата грозотия, стърчи криво към ниското зимно небе и сякаш съзнава наглостта си. Жълт на цвят. Поглеждам вътре в него без съзнателна причина, очаквам вероятно да съзра в дупката сърцевината на някакво предназначение. Нищо не виждам, повдигам рамене и си давам сметка, че той е като цялото нищо наоколо - стои нахално и властно, грозно и гротескно, символ на строителството в съвременната древна държава. Този маркуч е монтиран от майстор. По инструкция на техник. Инженер е наблюдавал полагането на гофрето. Изкопът е бил контролиран от строителния надзор. После са идвали на проверка възложителите, техническият и инвеститорският контрол, архитектът, кой ли още не. Но маркучът си е останал, приет е одобрително и когато строежът е актуван като изпълнен и завършен, цялата тази сюрия от изпълнители, подизпълнители и надзорници е решила, че баш в центъра на централната улица, до кривите плочки и неравните павета, покрай смислово неясните циментови образувания, лепнати анахронично покрай релсите на трамваите, този маркуч ще изиграе ролята на маяк, на айсберг, в който да се спъва всеки титаник, ако не внимава. Следователно, установявам примирено и задълбочено, смисълът, налят в основите на този извит гумен жълтурко, е да се внимава. Превантивен накрайник. Като тия, дето ги продават в аптеките.

Ами умно е. Мило даже. Хуманитарна е целта на това съоръжение. Затова събирам погледа си пред краката и гледам да стъпвам внимателно по кривите очертания и неравностите на тази централна улица в сърцето на столичния град. Ако не внимавам, може да задера обувките си в нещо друго хуманитарно и да пльосна по очи. А падне ли човек веднъж в тази осъвременена с нови ценности държавна кочина, дори по нейна вина, какъвто и титаник да е, няма ставане. Пропадането, потъването на невинно или неволно падналите е либерален акт на свободния избор в демократични условия.