Две бели петна в новата ни история

Преди няколко месеца, в началото на годината, се навършиха 140 години от кончината на Любен Каравелов - български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, борец за освобождението на България от османска власт (цитат от Уикипедията). Лично аз не съм срещал друга толкова концентрирана и вярна оценка за една личност.

Бих добавил само, че той е един неуморим борец срещу самодържавието, консерватизма и деспотизма - от първите си зрели години до деня на ненавременната си смърт. Като студент в Русия той въстава срещу закостенялата царска власт (след антимонархичния атентат в Санкт Петербург е "помолен" да напусне страната). После в Сърбия той отново се нарежда в редиците на демократите - подгонен от властите, заминава за Нови Сад (тогава Австро-Унгария), където за антиимперска дейност лежи почти година в един зандан. Освободен от затвора, се връща отново в Белград, където му е разрешено да живее - при условие че не се занимава с политическа публицистика. Напуска дома си и отново е емигрант - този път в Букурещ, където е инициатор и първи председател на Българския централен таен революционен комитет, като заедно с това издава антитурски газети на български език, а съпругата му, която ги "върти" нощем на механична преса, денем пресича Дунава при Гюргево, за да достави в Русчук нелегалните издания на Баба Тонка и други радетели за свободата на България... 

С тези си действия Любен Каравелов е един своеобразен балкански Че Гевара, експортьор на революционни и радикално-либерални идеи, чиито съратници са иконите на Българското Възраждане и революция - Христо Ботев и Васил Левски - единият като сътрудник на Каравеловите вестници, другият - като професионален революционер и народен трибун.

И въпреки казаното Любен Каравелов и неговото патриотично и литературно дело са оставени някак си в сянка. Когато без време умира от емигрантската охтика, вдовицата му (сръбкиня по род) се премества да живее в свободния вече град Русе, но след време правителството на Стамболов я лишава от мизерната "поборническа пенсия" и я изгонва от страната. Очевидно някой, някъде (а и досега?) по незнайни за мен причини държи Любен Каравелов да е в килера на историята. Така постепенно той се превръща в "бяло петно" в нашата историография, един от многото люде, които някак си (и колкото могат) са били съпричастни с българските Възраждане и революция.

И тук бих искал да спомена и едно друго (по-малко по мащаб, може би) "бяло петно" в новата ни история - отново свързано с живота и съдбата на Любен Каравелов и семейството му. Някъде в средата на тази година (съжалявам, не знам точната дата), месеци след кончината на големия българин преди 140 години, съпругата му отдава (под наем или безвъзмездно?) двуетажната фамилна къща на Каравелови на ул. "Београдска" №22 на младото българско княжество. Това е едно от първите - ако не първото - дипломатическо българско представителство зад граница. На старата снимка, която намерих, при внимателно вглеждане дори се виждат три от четирите болта, крепили малката мемориална плоча в памет на този акт. И макар че улица "Београдска" е на доста централно място в стария град, почти няма (поне аз не срещнах) кариерни дипломати, работили в сръбската столица, които да знаят нещо по този въпрос. Мой познат историк ми сподели, че преди няколко години от мазето на същата сграда са изнесени и изхвърлени на тротоара тонове бумаги - може би ценни неща от литературния архив на Каравелов или български дипломатически документи?, които вездесъщите цигани за броени часове са прекарали до близката база на вторични суровини...

А историята на българската независима дипломация, нейните първи, прощъпални стъпки би трябвало да се знаят и поменуват - поне от хората, които "врят и кипят" в нашенската дипломация. Или и тук става дума за килера на историята? Кой знае...