ЕДИН ДЕН НА ДЪРЖАВАТА

Рано сутрин държавата едва отваряше очи. Клепачите й тежаха, болеше я главата, краката й бяха изтръпнали. Наплискваше лицето си със студена вода, поглеждаше се за миг в огледалото и с това приключваше тоалета си. Държавата отдавна не миеше зъбите си и за това непрекъснато я разнасяха из разни световни класации. Не ползваше и гребен, но това беше поради силното главоболие.

Държавата закусваше с баничка и айран, после си купуваше кутия цигари без бандерол и евтино кафе от първата улична будка. Чак тогава си вземаше всичките ежедневни вестници, а после сядаше пред телевизора и започваше да отмята програма след програма с дистанционното. Всички пишеха и говореха, че държавата отдавна не става за нищо, тя е най-голямата мащеха на този свят, прокудила е децата си да скитат по други страни, а тези, които тук са останали, климкат по улиците гладни и боси. И най-спокойно викаха:

- Дайте да я бием тази държава!

По обяд държавата хапваше накрак един сандвич и пак тръгваше да обикаля. Полето беше трънясало, селата бяха запуснати, градовете - мръсни и неприветливи. Тъжно й ставаше на държавата. Де що имаше класация по света все на последното място я пишеха. Или на предпоследното. А хората тука все говореха, че и това й е много, трябвало - според тях - държавата да е извън всякакви класации.

И когато държавата се обръщаше за помощ към хората - никой не отговаряше. Един отивал на работа, друг, преуморен, казваше, че първо ще си почине, а после ще видим. Трети натискаха яко газта на автомобилите си, четвърти й показваха среден пръст и редяха куфарите си за път. Подминаваха я и с глас й се присмиваха. После я пустосваха, като видеха, че пак са я записали на последно място в някоя класация.

Европейските й приятели също й се хилеха откровено и я подритваха - наричаха я куха лейка, пробита паница, цигански катун. Не разговаряха много с държавата, ама и тя не знаеше добре техния език. Когато се събираха всичките европейски държави, нашата все гледаше да е малко по-встрани - хем да я има на общата снимка, хем нея да виждат и да не я питат много-много. Ама онези нахакани европейци я питаха, като че ли се бяха надумали - и за здравеопазване, и за просвета, и за парите, ужас някакъв! 

Понякога я навикваха и от съседните държави. Проста била, необразована, че и лъжлива я изкарваха.

Как да им обясни държавата, че няма сили за повече. Пък и как да вървят нещата, когато никой не искаше това - ни стари, ни млади. И не само това, а и децата си учеха, че държавата е нефелна и не става и за чеп. 

Вечер държавата минаваше по страничните улички - по главните улици и площади крачеха сърдити и озъбени хора, които все крещяха: "Долу държавата!"

Прибираше се държавата, сядаше пред телевизора и сменяше канал след канал. На всяка програма я ругаеха и на висок глас казваха, че могат и без тази държава.

После държавата отваряше нова бутилка с менте и си наливаше пълна чаша. Знаеше, че на другия ден ще се събуди с главоболие и лош дъх в устата, но трябваше да изпие чашата. Така по-лесно заспиваше и все сънуваше един й същи сън: идва нов ден, хората я обичат и се радват, че имат такава държава!

А на заранта едва отваряше очи...