Една археологическа приказка

Павел ДЕСПОТОВ

Уважаеми читателю, предполагам, че ти много обичаш да четеш сказания за легендарни хора и исторически места. Предполагам, че вече много пъти си гледал филмите за славния Индиана Джоунс или си чел за приключенията на големия Хайнрих Шлиман и неговото откриване на приказната Троя. Или пък си слушал за авантюриста Хайръм Бингъм, който открива Мачу Пикчу в Перу... и така нататък.
Нека сега и аз да ти разкажа една приказка. Една приказка за

абдикирала държава

от науката за древното - археологията. Държава, която постави в унизително положение археологическата гилдия на страната и лиши младите си специалисти от възможност да работят по своята специалност, както и изостави обектите от културно-историческото си наследство в разруха и на произвола на съдбата.
Имало едно време археология. Това било време, когато археолозите работели по своята специалност, откривали разни прекрасни неща. Властници и лидери ги тупали по рамото и се гордеели с тях и с намереното. Не е тайна, че нашата земя е много богата на културно-исторически обекти и наследство и ако не се вземат спешни мерки, ще станем свидетели на събития, крайно нежелателни и негативни за науката у нас.
В последните близо 20 години, уважаеми читателю, наблюдаваме влошаване на ситуацията в областта на науката и културата в страната ни, което за съжаление води до изключително тежки щети за културно-историческото наследство на родината.
Политиката спрямо съхраняването на културното наследство на България, която явно е съзнателна, влоши финансирането на археологическите изследвания и го докара до мизерния минимум. Финансирането на НАИМ и музеите в последните години ги постави в плачевно състояние и археолозите, които все още работят в тези институции,

правят чудеса от храброст

за да работят и оцеляват с мизерните си възнаграждения.
Това обаче е само една част от проблемите. Системата на археологическата наука в момента у нас практически не може да поеме 90 на сто от завършилите специалност археология магистри, защото липсват средства, за да ги назначи. Става така, че огромният процент от млади хора, завършили висшето си образование по археология, са без работа или работят не по своята специалност. Разбира се, това не е случайно, а плод на престъпна политика от страна на държавата.
В ХХІ в. водещата роля на НАИМ трябва да бъде съхранена, защото там са най-добрите археолози в страната и според мен в Закона за културното наследство трябва да бъде предоставена под техен контрол възможност и на магистрите археолози, които чрез НПО или други структури, строго специализирани в областта на археологията, да работят и да се развиват. Казвам това, защото в чл. 150 на закона пише, че право на теренни археологически изследвания имат лица магистри по археология, които имат необходимия стаж, писмена препоръка от хабилитирано лице и са в договорни отношения с българска културна, научна или университетска институция, дейността на която е свързана с опазването на археологическото наследство. В този текст терминът "университетска институция" е ясен, но според мен не са ясни термините "българска културна и научна институция". Какво се има предвид, каква институция - държавна или НПО? Това практически води до хаос, защото рискът от сключване на

договори със съмнителни организации

чиито функции могат да се окажат неясни, е голям.
Практическото премахване на ръководната роля на Националния археологически институт с музей при БАН е нещо крайно контрапродуктивно, а за НПО трябва да има специален правилник, съобразен със Закона за юридическите лица с нестопанска цел, но с уточнение, че тяхната научна дейност ще бъде под контрола на НАИМ.
В закона е отреден също изискуем стаж за издаването на разрешително за теренни археологически проучвания на наша територия - 2,5 години, през които съответният археолог трябва да е бил заместник-ръководител на археологически проучвания. Проблемът тук е, че реално малко млади хора имат този стаж поради ограниченото финансиране на археологическите изследвания, което намалява възможността ръководителите на археологически проучвания да вземат заместници. Така се получава, че 90 на сто от завършилите магистратура по археология практически са неправоспособни. Именно поради това трябва да се създаде

национална програма за археологически стаж

която да осигури тези години.
Състоянието и на музеите, и на вузовете преди демократичните промени е било малко по-различно и възможностите им за инвестиране в наука и в работни места са били значителни. Сега това е невъзможно, защото почти нищо не е в държавни ръце и бюджетът на обеднялата държава не позволява осигуряването на необходимите средства за развиването на наука в България. Това, освен всичко друго, обрече много млади специалисти на емиграция от страната. Именно недостатъчното финансиране на вузовете у нас провокира възпитаниците на Историческия факултет на Великотърновския университет да публикуват на страницата на сдружение "Приятели и възпитаници на Историческия факултет на ВТУ" във фейсбук открито писмо от 8 март 2016 г., в което те излагат изчерпателно финансовите проблеми, с които се сблъсква катедрата.
С новите промени в Закона за висшето образование и с рейтинговата система се въвежда приоритетно финансиране на такива специалности, в които най-много от завършилите се реализират и работят по своята специалност. А за специалности, при които реализацията е по-ниска, финансирането ще е ниско и дори нулево. Вече споменах причините, поради които в археологията се реализират малко от завършилите и реално професионалното направление "История и археология" се изважда от приоритетно финансираните. Това е класически пример за това практическо убиване, за което говоря. Затова в интернет бе организирана петиция (www.peticiq.com), озаглавена "Допълнение към Списък на приоритетните професионални направления" с цел направлението "История и археология" да се включи в приоритетните. Петицията е подписана от водещи наши учени от различни висши училища. Иначе се появява реален риск археологията като университетска специалност да бъде вкарана в една

спирала на смъртта

от която практически няма излизане. Такива системи по света има, но те са предимно в страни, където е излят добър фундамент за развитие на науката.
Говоря всичко това с болка и силно се надявам, че ще бъдат взети спешни мерки за решаването на тези наистина тежки проблеми. Това ще бъде възможно тогава, когато между държавата, археологическата гилдия (археолозите, които работят в институти, музеи и вузове, както и тези, които не могат да постъпят на работа) има сериозен дебат за състоянието и бъдещето на археологическата наука у нас.
Реалното тежко състояние на културно-историческото наследство у нас също е резултат от тези проблеми, защото няма как да бъде извършвана качествена реставрация без необходимото археологическо проучване преди това, без финансово осигуряване на институции като Националния институт за недвижимото културно наследство и без осигуряване на необходимия експертен персонал, който да си върши работата.
Не на последно място своята роля изиграват и

изтънелите учебничета по история

в които се пропускат големи личности и исторически факти. Не трябва да забравяме, че все пак археологическите обекти са свързани с историята и когато този предмет почти не се познава, както и съответните епохи, опазването на въпросните обекти става мисия невъзможна. Нещата са свързани и когато веригата се скъса, става наистина голямо късо съединение.
Има и друго нещо, което смятам за съществено. Става въпрос за т.нар. социализация на археологическите обекти и тяхното превръщане в популярна туристическа дестинация. За да се случи това и един обект да бъде превърнат в привлекателна туристическа дестинация, преди това той трябва да бъде проучен от археолог, след това на базата на откритото реставраторите да направят съответния проект и по него да го реставрират. И след като това се случи, към екипа на археолозите и реставраторите да се присъединят специалисти по маркетинг и реклама, които да разработят съответната рекламна и маркетингова стратегия, на базата на която той да се популяризира и рекламира. За огромно съжаление у нас е очевидно, че това с маркетинга и рекламата почти не се случва, а и другите неща се вършат доста трудно, което прави социализацията и превръщането на обектите в привлекателна туристическа дестинация, не в бутафория, доста сложно и трудно.
Има много редки примери за успешна социализация на археологически обект. Едни от тях са Малката базилика в Пловдив и музеят "Тракарт", направен върху основите на римската къща Ейрене, която е нещо разкошно. Ако имате един ден път натам, горещо ви препоръчвам да ги посетите. За съжаление такива примери са много оскъдни, но все пак ги има.
Всичко това представлява тъжната картина на родната археологическа приказка. Затова се обърнах към теб, драги читателю, с надеждата да се замислиш дали трябва да се позволява всичко това да се случва. Нямам правото да те ангажирам със своето мнение, но според мен това е добра тема за размисъл. Приятно мислене.


Малката базилика в Пловдив

Музеят "Тракарт"