Едно ръкостискане и колко надежда...

Зорница Илиева

   
Да подадеш ръка навсякъде по света значи едно и също. Да подадеш ръка в момент на тъга - също. Но когато лидер на велика геополитическа сила подава ръка на десетилетен идеологически противник, и то в момент на световно скръбно събитие като изпращане на всенароден обичан лидер като Мандела, това е повече от знак. Знак за получилия ръката, знак за света, знак, че не си се отказал от убеждения, които си декларирал в предизборни речи и обещания пред избиратели с различен цвят на кожата. Избиратели, които по всички статистики в недалечно бъдеще ще са мнозинство в страната-мечта за целия свят. Цвят различен, живот на кантар, но права по всички показатели еднакви. И президент, който вярва в мисията си на помирител.
Дали се получава или не, зависи не само от него. Но толкова подадени ръце към стари т.нар. врагове или недоброжелатели никога не е имало преди президента Обама. И толкова много коментари за неувяхващото му втори мандат усилие да направи света малко по-приемлив за повечето жители на Земята. Така, както той го разбира, по американски и често в противоречие с наслоени от векове представи. С ръка на сърцето, но и протегната ръка, може би ще се получи един по-различен свят. Ако е свят, за който мечтаят европейците, жителите на Африка, а още повече от Близкия и Далечен изток, струва си такава ръка да се стисне. Раул Кастро го направи и може би Куба ще получи нова глътка въздух след десетилетна американска блокада. Е, предварителни разговори сигурно е имало, независимо че светът не е наясно дали/или, но след такова ръкостискане ситуацията няма как да не е по-избистрена. И днешните американци обичат като Хемингуей дайкирито, а то е най-добро в Хавана. На една ръка разстояние, ако светът стане по-добър. И ако едно ръкостискане е гаранция за това.
Една подадена ръка и много надежди след това. Но в Деня на Мандела президентът Оланд седи до президента Саркози и дори си шепнат нещо на ухо. Едва ли са словата, които си разменят по митинги и които често не стават за нежни души. Дали Мандела е предал своята обединителна магия на лидерите, от които зависи този не особено справедлив свят, или най-после се е получило просветлението, че с подадена ръка може да се постигне повече, отколкото с бомби, едва ли може да се твърди. Но че има надежда за нов топъл вятър на промяна, съмнение няма. Дано задуха и в нашата посока, че най-после да спрем да се мразим и да запретнем ръкави. Ние не бяхме там, където си стискат ръцете, но си имаме поговорката, че "каквото сам си направиш, никой не може да ти го стори". Ами да си стиснем ръцете сами тогава, за да изненадаме и света, и себе си. В миналото сме го правили. Сигурно и сега го можем. Важното е да си повярваме. Можем ли?