21 Септември 2020понеделник02:29 ч.

Енигмата Параджанов

Хуморът съпътстваше гениалния режисьор и в най-трудните моменти от реализацията на неговия безкраен приказен карнавал

/ брой: 158

автор:Олга Маркова

visibility 1829

За популярността на един творец се съди не по броя на томовете, които са издадени от него или за него, нито по количеството на реализираните филми. При най-ярки таланти често се оказва, че цифрата на неосъществените произведения е несравнимо по-голяма. Мечтите далеч са надминали възможностите на реалността. Може би най-красноречив пример в това отношение е случаят с арменския грузинец Сергей Параджанов (Саркис Параджанян).
Няколко дни преди да почине (1990 г.), предчувствайки края си с напредването на коварния рак, авторът на шедьовъра "Сенките на забравените прадеди" (1965 г. - уникална киноадаптация на неизвестната дотогава повест на Михаил Коцюбински; както и на "Украинска рапсодия", "Легенда за Сурамската крепост", "Арабески на тема Пиросмани", "Цветът на нара", "Ашик Кериб" - общо осемнадесет филма!) поканва настоятелно известния режисьор Юрий Илиенко в дома си в Ереван (къща като в приказките).
Когато Илиенко се изкачва по витата стълба, забелязва, че под вратата на втория етаж се стича вода. Преди да реагира, чува гласа на Параджанов от третия етаж: "Досега нямахме вода". В това време над главата му светва 300-годишният абажур и той възкликва от радост: "И токът дойде!" Едва довършва фразата си и се сгромолясва под легендарния абажур, който продължава да го осветява.
Изумителна смърт на праведник!
Смърт - изкупление.
Смърт - безсмъртие.
Не познавам друга такава.
30-минутният документален филм, сниман от Юрий Илиенко в един-единствен кадър, бе удостоен с Голямата награда на Международния кинофестивал "Златен Витяз" същата година. Никога няма да забравя вълнението, което преживяхме всички тогава. Сякаш нямахме друга тема на разговор.
Неотдавна се навършиха 90 години от рождението на Параджанов. На тържественото му честване в Москва в началото на годината е показана пространна изложба с негови уникални колажи, правени по време на петгодишното му заточение в трудови лагери. За тези произведения той е използвал всякакъв подръчен материал (пясък, камъни, сухи треви и др.) и го е аранжирал майсторски с вкуса на твърде своеобразен художник.
По повод на юбилея се опитах да възкреся неговата памет пред моите студенти в СУ "Климент Охридски". Бързам да споделя радостта си, че тази година за специалността, която преподавам - "Модерна литература, кино- и визуална култура", са се записали твърде интелигентни, вече завършващи образованието си студенти, и работата с тях е истинско удоволствие.
Представете си каква бе моята изненада, когато се оказа, че повечето от тях почти не познават творчеството на ненадминатия киноестет. Бяха слушали за него от родителите си или бяха потърсили информация от гугъл, и то само за "Сенките на забравените прадеди" - една своеобразна версия на "Ромео и Жулиета", пренесена на Карпатите в началото на века. При съвременната система на обучение едва ли е необходимо да се учудваме на подобен факт...
Тогава показах на студентите добросъвестно изградената биографична копродукция "Параджанов" (Украйна, Франция, Грузия и Армения) на известния арменец Серж Аведикян, който изпълнява ролята на самия режисьор (партнира му украинката Олена Фетисова). Но тази творба, която гледах в рамките на 18-ия "София филм фест" през март т.г., за жалост не успя да надскочи нивото на двамата дебютанти в територията на пълнометражното игрално кино.
На пръв поглед точна и коректна към широко известни факти и събития от биографията на твореца, тя обаче не успя да докосне дълбините на неговата душевност; да разкрие палитрата от разностранните му дарования, да проникне в сложната и противоречива съдба на гения.
За да се опитам да надзърна в Космоса, наречен Параджанов, интересно ми беше да чуя мненията на някои от най-близките му съратници, като например мнението на любимия му звукооператор - истински съавтор, Гари Кунцев, създател на нова киношкола за драматургическо усъвършенстване на екранната фонограма:
"Като непорасло дете той се забавляваше с всичко, до което се докосваше. Хуморът го съпътстваше и в най-трудните моменти от реализацията на неговия безкраен приказен карнавал. Завършвайки снимачния процес, с напълно сериозно изражение на лицето се обръща към мен с думите - "Я закончил мой шедьовр, сейчас ты можеш его портить".
Московски колеги са ми разказвали как веднъж Гари Кунцев му показва пробни снимки с една колоритна старица, които толкова харесва, че просълзен от възторг обявява: "Няма да снимам други кадри". И оставя във филма пробните снимки.
Неговата болезнена склонност към автентизъм и импулсивна натура триумфират, когато афронтира пълнокръвния живот с реалните му обитатели. Неслучайно сътрудниците на режисьора се "подвизават" с прозвището "патриотите на Параджанов". Мога само да съжалявам, че не съм измежду тях.
Накрая оставям за "десерт" личния си спомен за Параджанов, когото и Фелини, и Антониони, и Тарковски смятаха за един от най-самобитните  кинотворци-визуалисти на ХХ век, виждащи света по уникален начин.
Когато се срещнах с него в Мюнхен през 1988 г., беше само на 64 години, а изглеждаше като старец - беше рухнал физически. Преживените страдания и унижения си бяха казали думата. Само очите му светеха с неистов вътрешен блясък. Не преставаше да се шегува.
В Бавария имаше панорама на неговото творчество. Във фоайето на най-голямото кино бе аранжирана естетска изложба с прословутите му колажи, които надничаха сред стичащи се водни струи. Същевременно се стичаха и потоци от зрители - поклонници на уникалното му творчество, които имаха възможност да се докоснат до гения, а той кратко и непосредствено отговаряше на обсипващите го въпроси. Неговите съждения разкриваха дълбоката му вяра в художествената мисия на киноизкуството.
"И все пак филмите ми като че ли имат най-много почитатели сред самите кинематографисти" - подчертаваше той.
Облечен в дълъг черен кафтан, стигащ почти до земята, той приличаше на шаман, на гуру. Излъчваше енергията на човек с мисия. А добротата в погледа му често варираше между хумор и самоирония. Очевидно това бе неговото оръжие спрямо заобикалящия го свят. Често, когато се прибирахме заедно до хотела и аз го държах под ръка, внезапно ме пускаше и с бърза крачка заставаше пред някой от огромните фотоси, изобразяващи го в цял ръст (които висяха из улиците и по витрините на най-известни вериги-магазини), с коментара: "Днес май съм малко по-нисък?"
Връщаше се обратно и продължаваше да ми говори за изкуството като за "Храм от образи, светлина и истина"...



Сцени от игралния филм "Параджанов" - биографичен разказ за знаменития майстор на световното кино

Половината алкохол у нас бил нелегален

автор:Дума

visibility 458

/ брой: 179

Петкова се активизира за фактурите на "Топлофикация"

автор:Дума

visibility 549

/ брой: 179

Проф. Вучева за новия заем: ГЕРБ никога не се отчитат

автор:Дума

visibility 712

/ брой: 179

Ферибот заседна в Балтийско море

автор:Дума

visibility 70

Стрелба в Минск

автор:Дума

visibility 178

Заразените с коронавирус по света надхвърлиха 31 милиона

автор:Дума

visibility 123

Над 200 000 починали от коронавирус в САЩ

автор:Дума

visibility 487

Как търпим това десет години?!

visibility 1143

/ брой: 179

Ще покаже ли ЕС сила във външната политика?

visibility 548

/ брой: 179

Датата

автор:Дума

visibility 432

/ брой: 179

Английските "щикове" и 9 септември

автор:Христо Георгиев

visibility 818

/ брой: 178

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ