Файтонът в амплитуда от 17 години

Ще отворя малка скоба и ще припомня, че самото начало беше в края на 1994-а, когато неуправляемите човешки страсти граничеха с бесовете. Бях помолен от директора на музея "Димитър Благоев" Руси Русев да направя нещо, което да внесе живот в този обезлюден и несправедливо дамгосан дом на Дядото. Та началото е преди истинското начало. С Дядо Пънч направихме хубава среща с ученици в романтичния двор на това историческо място. Но второто нещо, което насрочихме - продължение на първото, бе с голямата българска поетеса Леда Милева, с чиито творби са израснали няколко поколения. И след като бяха уговорени датата, часът и мястото и ние се готвехме за вълнуващата среща на Леда с децата, в двора и в дома се оказахме само ние - организаторите. Най-неочаквано ни беше известено, че не желаят да се срещат с дъщерята на автора на поемата "Септември"... И т.н.... Затова малко по-късно насрочихме премиера на моя нова стихосбирка - за деня на пролетта 1995-а... И това е истинското начало на легендарния вече Файтон. Тогава се състоя пролетно-поетичен празник. Поетът Петър Караангов прочете кратко слово за моята нова книга, а актьорите Иван Налбантов и Галя Асенова в съпровод на звуците от флейтата на Венцислав Киндалов изнесоха вълнуващ рецитал. Спомням си, че на първия ред до самия файтон на Дядото седеше Валери Петров... Припомням тези факти, защото закръгляме седемнадесет години на Салона, превърнал се още в началото в национален...
И днес, на седемстотин седемдесет и седмия полет на тази небесна колесница, ще представя бъдещата си стихосбирка "Часът на единака". Това са стихове, писани през 2009-2010-а... сега сме в края на 2011-а, но по липса на средства стихосбирката от четири коли стои неиздадена... почти до днес. Благодаря на притеклите ми се на помощ.
Тези дни Петър Караангов ми се обади и ми предложи да ми даде текста, който прочете на първото стартово начало на Файтона за книгата ми "Птичка божия". Тогава това слово беше написано на ръка и той не ми го даде. После то потъна в архивите му. И го открил преди известно време. Като го прочетох, се замислих за смисъла на това, с което съм се захванал. А то е измамно като резултат и само илюзията, че бъдещи ценители на художествения живот ще поставят истинска цена, ми дава някаква надежда.
Спирам се на този текст на Петър Караангов за една моя книга, която е побрала почти всички характеристики за мен. А Караангов е един голям поет, с много изискани сетива за поезия и неговата дума тежи и днес, както вчера, така, надявам се, ще тежи и утре. Ето затова ще се опитам да адаптирам неговите оценки към продължението на книгата на моя живот - "Часът на единака".
"На пръв поглед поезията на Велин не ни омагьосва с тайни, нито ни залива със сладката мъгла на скръбта или на опияняваща бодрост, с която ни засипва литературният разврат (който победоносно шества, заедно с всички други видове на разврата в обществото). Тази уж напрегнатост цели да намали самочувствието ни на хора с нормални сетива или по-скоро иска да прикрие собствената си безпомощност. Но тази липса на интелектуална напрегнатост у Велин Георгиев е само на пръв поглед. Неговите стихове са дълбоко съдържателни, посвоему обаятелни - изстрадани и осъзнати състояния на личност, която притежава характер, личност със свои физиономични особености. Тези особености ни държат на неговата си територия - не можем да го сбъркаме с някого, защото той изразява себе си, както бисерът изразява бисер, пеперудата - пеперуда. Неговите черти не са размити и дифузни до мъглявост. Така той не ни кара да се напрягаме, за да го открием сред тълпата от пишещи братя. Побелялата му от изпитания глава се вижда отдалече. Няма да говоря за тези изпитания, защото не това е предмет на тази днешна среща. Въпреки че биографията на поета най-често е вътре в изящната прозрачна тъкан на неговото творчество. Но като вземем повод от заглавието "Птичка божия", си припомням оня стих: "Птичка божия не знает/ ни заботы, ни труда", мога да допусна, че някой ще каже: такива са поетите, спъват се в тревите, загледани в облаците - птички божии, безгрижни деца на природата. Но това е примитивна представа за този тип хора, превърнали живота си в едно благородно безкрайно усилие, посветено на самотната и безпределна измама - поезията. Може би, за да ни предпази от горната заблуда, Велин Георгиев започва книгата си и я завършва с три ръкописни реда: "Само ти, божия птичко,/ ти едничка не знаеш, че/ всичко зависи от всичко..." Велин Георгиев познава и грижите, и труда. И само непросветените или улисаните в забавата до захлас не осъзнават сложните връзки на битието, в които връзки се оплитаме безпомощни, понякога до трагизъм безпомощни. Впрочем нека прочетем:

Птичка божия
На Минко Бенчев

Този вятър сърдит не пожали
на дърветата пъстрите ризи.
Как хвърчаха листата-парцали...

Но след дългите му капризи -
на върха на дървото, най-горе,
едно странно листо е останало,
едно странно листо - несъборено.
Нищо странно в това, нищо странно.

Разяреният вятър връхлита
и високото върше люлее.

Но листото
стои,
не отлита.

И дори се опитва да пее.

Ето така през вихрите, вътре в тях или въпреки тях поетът продължава своята песен. А това не е лесно. Често в това преодоляване на бурята, на хаоса вън от нас и вътре в нас, се крие както драмата, така и радостта от мъчителното ни измъкване от жестокостите на историята и настоящото безредие. Поетите вървят светещи в мрака на събитията, пряко раними или най-вече учудени или потресени. Тяхната учуденост е предизвикана от крехкостта на живота, от заключената и неразгадана тайна на изоставената човешка душа, където би трябвало да живеят добродетелите, завещани ни от предходниците - свян, дълг, преданост, почтителност, справедливост, себеотдаване в името на една привързаност или на една вяра. Затова понякога поезията на виното не може да ги спаси от невидимата сълза по лицата им.
За истинските поети (а това значи и за Велин Георгиев) поезията не е суетна забава, а съдба. Те носят тайната на своята замисленост, когато се изправят пред безкрая и крачат към топлината на устойчивия дом, защото душите им също копнеят за топлина. Когато побеждават, те са с победените. Защото човещината и духовността озаряват с неподражаем блясък тяхното присъствие в света, свят, който има нужда от обич и милосърдие, от музика и горяща свещ, всичко, което поезията иска да защити.
Свети и нека свети свещта на масата на Велин Георгиев - тази птичка божия, която знае и грижите, и усилието на духа. На добър час!

23 март 1995 г.    
Петър Караангов"

Ето в защита на тези думи са и новите ми усилия от капрата на Файтона. И днес. И утре.

Единакът

Угасне ли денят, то удря моят час.
Аз вия сам - до глутница не ми е.
В кръвта ми е пожар. И вия, вия аз.
А-у-у-у... Единакът вие.

Нощта е мойто време - нощта е моят ден.
Съдбата си очаквам на пусия.
Не е възможно аз да бъда победен.
А-у-у-у... Единакът вие.

Излез, Съдба, ще те посрещна сам.
Нима не виждаш - Единак те чака.
Аз и в смъртта си няма да се дам.
А-у-у-у... Това е Единакът.