Гео Милев като отражение на националната драма

Колкото повече времето ни отдалечава от Гео Милев, от онази "далечна, трагична безконечност", която е всъщност неговият кратък - едва трийсетгодишен - живот, виждаме до каква степен е единна и цялостна тази личност. Дълго време критиката се опитваше да осмисли различните периоди в творчеството на Гео Милев. Субективистичната критика предпочиташе т.нар. експресионистичен период, догматичната критика му противопоставяше т.нар. революционно-реалистичен период. Трагично заблуждение.
Мястото и ролята на Гео Милев в българската поезия са особени. Двайсетте години на миналия век са своеобразен национален, социален и духовен Рубикон за българското общество. Поетът е една от най-ярките личности, в чиято собствена съдба и творчество намира отражение това изключително драматично и преломно време. Отива си епоха, която носи огъня на възрожденския български дух, отиват си и духовните водачи на нацията, които са и носители на този възрожденски морал. Съкрушени са и последните надежди за постигане на националния идеал за обединена България. Заветите на националреволюционерите са напълно забравени и изоставени, хоругвите на националната чест са стъпкани и опозорени. В живота на българското общество нахлува нещо страшно и зловещо - започва епохата на вътрешнонационалния разлом, на противопоставянето брат против брата, на политическата конфронтация и партизанщина.
Тъкмо тази особеност на времето от 20-те години на ХХ в., тъкмо специфичните социални (естествено, и художествено-естетически, и интелектуални) негови отражения улавя гениалният дух на Гео Милев. В такъв план невъзможно би било да си представим българската литература през 20-те години без гигантската интегрална културна фигура на поета, както е невъзможно да разберем редица от по-сетнешните развойни тенденции в българската литература, критика (музикална, литературна и театрална), без автора на "Железният пръстен" и "Иконите спят", на "Септември" и "Ад".
Като поет Гео Милев е важен за нас и с още едно изключително качество - хармонията между талант, национална отговорност и граждански морал. Подобно на Ботев, Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Вапцаров, и Гео Милев, въпреки изключителната си вътрешна противоречивост, е удивително последователен и единен в преследването на главната цел - разгръщането на собствената поетическа и естетическа енергия като своеобразно отражение на националната драма. Ето защо Гео Милев свети в пантеона на голямата българска поезия с ослепително ярка и благородна светлина.