Гергана Либова: Всички сме герои и злодеи в собствения си живот!

ГЕРГАНА ЛИБОВА е родена в гр. Гоце Делчев. Завършва актьорство за куклен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2019 г. в класа на доц. Майя Енчева и проф. Боньо Лунгов. Театралният й път преминава през Родопския драматичен театър "Николай Хайтов" и Държавния куклен театър в Бургас.
Носителка е на Годишната награда на Община Смолян и на Колективна награда "Русе". През 2022 г. е номинирана за наградата "Сивина" за актьорски дебют в кукленото изкуство, като има отличия и в литературното писане. Участва в различни театрални, филмови и музикални проекти, които разширяват професионалния й опит и интереси.
От 2024 г. Гергана Либова е част от актьорския състав на Държавния куклен театър в Русе.

- Гергана, вече за трети път организирате фестивала "Орница" в родния си град Гоце Делчев. Как Ви хрумна да правите фестивал и каква е тази орница (бъркотия), в която сте въвлекли и други луди глави като Вас? Имахте ли пример, който Ви вдъхнови?
- Всичко започна, когато имах свободно време и се бях прибрала на село. Тогава се разхождах из парка, трябва да знаете, че Гоце Делчев е много хубав, тих, подреден град. Може би се бях върнала от някакво събитие, което ме наведе на мисълта колко хубаво би било и в нашия град да се случи нещо подобно. Представих си го, визуализирах го, помечтах си го. В градския парк има къщички, които много обичам, там исках да се представят ръчно изработени или фермерски неща, отделно от сценичното изкуство, и всичко да е свързано с опознаването на артистите и на самия край, в който живеем. Тоест, фестивалът, освен да е насочен културно, да се надграждат градът и околията, да идват хора и от други градове, да се запознават с околностите - Мосомище, Ковачевица, Лещен, Делчево, Огняново, и да опознават Пирин планина. Започнах да си мечтая и много спонтанно да работя това събитие да се случи. Имала съм примери в живота си - приятели, които организират такива фестивали и по-големи събития, чрез тях човек се вдъхновява, обменя идеи и тогава нещата се случват доста по-лесно.

- Известно е, че финансирането на подобна инициатива не е лесна работа и тази, на пръв поглед веселба, излиза доста скъпо. Успяхте ли да осигурите средства по някоя програма или ги събирахте чрез дарителска кампания, както тази, която подехте за сегашното издание?
- Първите две години фестивалът бе финансиран изцяло от Община Гоце Делчев, втората година имахме и спонсори, но бяха доста по-малко в сравнение с тазгодишното издание. С влизането на еврото всички цени се вдигнаха - на артистите, на материалите и т.н., но бюджетите се запазиха същите, затова организирах дарителска кампания, която да подпомогне на фестивала да се случи по най-хубавия начин. Надявам се през следващите години да успяваме да поддържаме събитието. Било то по някакви програми или просто да измислим правилния начин да се случва пълноценно. Иначе е много трудно и изтощително, защото до последния момент не се знае с колко пари ще разполагаме. Но съм благодарна, защото можеше да нямаме и това. 

- За да се случат такива събития в един неголям град най-важно е съпричастието и желанието на местните хора и институции.
- Така е, за мен е много важно хората да възприемат фестивала като техен, като нещо, което градът притежава, те да се захванат с него, да се радват, когато се случва. Самото име - орница, си е нещо наше, диалектна дума, която си използваме непрекъснато. Гостите първо се учудват на името, хората от района пък се гордеят, че се популяризира една красива местна дума, те се радват на фестивала, подкрепят го. Това е най-важното - ако няма колектив, ако няма споделеност, съпричастност, не би било възможно, нито би било сладко да се организира подобно огромно начинание.

- Тази година разширихте работилниците и заниманията за деца, които станаха целодневни. Има ли нещо общо с Вашата специалност - кукления театър, и срещите Ви от сцената с детската аудитория, която е толкова искрена и благодарна?
- Разбира се, естествено! Изначално, когато фестивалът тръгна като идея, много исках в него задължително да има куклен театър. Главно, защото в града няма театър, най-близкият е в Благоевград, но те не играят в града често. Знам, че ходят по детски градини по тяхна покана, но това не е същото като да се гледа театър на сцена, което е по-възпитателно и по-значимо за децата. Към тях е насочена много голяма част от фестивала, защото първите стъпки към обогатяването, окултуряването на народа и към промяната започват от най-малките. Това е много бавна промяна, трудна понякога, но вярвам, че ако човек има добра основа, от семенцето винаги ще порасне цвете.

- Какво от двудневната програма, в която имаше за всеки по нещо, беше най-търсено, най-посещавано?
- Тази година премина много интензивно, случваха се неща на няколко ключови места, дори понякога паралелно, и ми е трудно да кажа кое беше най-търсеното. Но кукленият театър отново предизвика фурор, разбира се. Децата го чакаха въодушевени, даже вече знаеха къде да се настанят, тъй като ние им слагаме постелки за пикник, освен столчета, и тази година те самите си носеха одеалца да се настанят най-отпред. 
Концертите на бандите, които бяхме подготвили, също бяха много харесвани. Даже втората вечер заваля дъжд, а концертът беше придружен с огнен пърформанс и въпреки че някои от зрителите се разотиваха, много от тях останаха и стояха под дъжда да слушат, абсолютно хипнотизирани от случващото се на сцената и пред нея. Танцувахме под дъжда, радвахме се, бяхме погълнати от настоящето и бяхме пълноценно там и сега - заедно. Не знам как да го опиша по-добре, за да бъда разбрана, но понякога трябва да оставим нещата да бъдат каквито са, без да искаме да ги променим, тревожейки се, а да им се наслаждаваме, защото така може да превърнем миговете в невероятни спомени за нас.

- Освен да гледат представления, предлагате на малчуганите и да участват активно в създаването кукли, на герои, да изживеят радостта от творчеството.
- Идват приятели, които специално ги учат как се правят кукли, за да може най-напред да се докоснат до направата им и след това да ги видят как оживяват на сцената. А когато малките се вълнуват, и възрастните се вълнуват, и всичко е много истинско. 
Тази година фестивалът много естествено стана техен. Имаше няколко щанда с различни лични изработки и ги продаваха, стояха и през двата дена, чинно и отговорно - какво по-хубаво от това. 

- Вие сте част от творческия състав на Държавния куклен театър в Русе от 2024 г., но преди това сте актриса в Бургаския куклен театър и в Родопския драматичен театър. Играли сте и с кукли, но и драматични, и комедийни роли. Този разностранен опит как се отразява на самоопознаването Ви като личност и творец, като изважда различни способности от Вашата творческа същност?
- Точно това е важно за артиста: когато му се случват различни неща и той е отворен към тях, така че да може да попие и да вземе всичко от самия процес, от възможността, която му се предлага. Обогатява се, открива в себе си нови неща, които дори и не е осъзнавал. В различен процес творческият поток тръгва и му се отблагодарява, независимо дали е било трудно или не. За мен винаги е много важно да се впускам в различни творчески процеси, които да са ми любопитни. Аз съм много любопитна към самото изкуство и към себе си: докъде мога да стигна, какво може да излезе от мен, докъде то достига до мен. Всичко това още повече ме зарежда, става двигател в мен, който ме тласка напред.

- Участвате в независими проекти заедно с други колеги. Това какви възможности Ви дава и с какво надгражда, развива професионалните Ви интереси и умения?
- Независимите проекти са съвсем различен свят. Творческият процес, от една страна, е много по-разширен, от друга - има много скъсени срокове. Ако няма срокове, тогава търсенията на артиста са много по-дълбоки, може да се разшириш в посоките, за да откриеш пътя. Но в независимите проекти толкова много неща има да правиш и да се занимаваш. Това не е само страхотен творчески колектив, който сте събрали, а група от хора, които са се събрали, за да направят някакъв малък частен театър. Което означава сами да се занимават с финансите, с билетите, с рекламата, с пространството. Цялото начинание е толкова пъстро и учи на самостоятелност, на дисциплина, на отговорност, на администрация. В държавните театри има хора, които отговарят за всяко нещо. Докато в независимия проект ти си всичко и отговаряш за всичко. Но в бъдеще това ти се отблагодарява, защото си една идея по-запознат с всички процеси по създаването на театър. Дали искаш да се занимаваш и дали ще можеш да издържиш на несгодите, които независимият сектор позволява, е съвсем различен въпрос. 

- Предоставя разнообразни възможности и като репертоар.
- Независимите проекти са много по-интимни, по-лични за артиста, той прави нещо, което отговаря на неговите вярвания, желания като артист как да се изразява. Той е вкарал всички възможни ресурси в това представление.

- Номинирана сте за наградата "Сивина" за актьорски дебют, удостоена сте с Наградата на Смолян. Как приемате тези авторитетни оценки за Вашия талант и творчество - радват ли Ви, амбицират ли Ви, чувствате ли ги като знак, дават ли Ви известна сигурност, че вървите в правилната посока?
- Такива награди приемам доста смирено и се опитвам по-скоро да си отговоря на въпроси, които съм си задавала: дали пътят, по който вървя, е моят път, правилният, задавам си екзистенциални въпроси, които всеки артист и всеки човек си задава през живота си. Тогава Бог винаги намира нещо, с което да ти потвърди, че това, което правиш, е истина, това, което мислиш, е истина, това, което казваш, е истина и че вървиш по своя път. Някак при такива отличия се прибирам в себе си, много съм щастлива за оказаната чест и винаги е хубаво, когато ги има, но гледам да ги приемам по-мило и интимно, да съм благодарна, че ми се случват. И ако е писано - да продължат така нещата. 

- А как започна Вашата история с театъра? Кой или кое Ви привлече към това изкуство? Кога разбрахте, че го искате като професия за цял живот? И защо избрахте да учите актьорство за куклен театър?
- Като бях малко момиче, живяхме няколко години в Петрич, защото баща ми там работеше като футболист. После се прибрахме в Мосомище. Бях много свита, всичките ми приятели останаха в Петрич, по мои усещания бях много скромно дете. По думи на майка ми в последно време съм била много отворено дете, много съм бърборела, затова тя ме е записала в единствената школа по актьорско майсторство в Гоце Делчев, на Оги Вълев - китарист, и Ани Вълева - психоложка. 
В тази школа имаше три възрастови групи, аз бях в най-малката и бързо ме преместиха в голямата група заради моята енергия, отдаденост, желание и талант, който съм проявявала. А там правехме представления и с кукли. Ние не правехме само куклен театър, но цялата актьорска школа разгоря искрата в мен и оттам насетне бях абсолютно отдадена на идеята, че искам да съм актриса. След като Оги и Ани затвориха школата, ние с моя много добър приятел Крум продължихме самодейно да правим театър, играехме скечове на сцената на Културния дом, в читалището, навсякъде, и всичко това ме държеше до момента, в който трябваше да продължа образованието си след гимназията. Кандидатствах в НАТФИЗ, записах като първо желание куклен театър и бях приета.

- Имате ли предпочитани автори или герои от българската и световната драматургия? 
- Както казах, съм доста любопитна като човек и всяко нещо, всяка пиеса, която прочета, мога да визуализирам как може да стане и да я направя интересна за себе си, в повечето случаи. Всеки автор може да ме заинтересува. Много обичам Чехов например, той е изключително многопластов, при него нещата се случват на изключително дълбоко ниво и това много ме предизвиква като актриса. Харесвам много автори от световната драматургия - Пинтър, Шекспир, основни класици, Вирипаев също, много са. Няма нищо случайно, когато даден автор е популярен. Дори хората да го наричат комерсиален, постоянно да се поставят негови пиеси, те са завладяващи, дълбоки и човек може да намери своята лична същност. Харесвам и българските автори, много - във всеки текст мога да открия нещо, което ми е интересно.

- Кое е най-трудното при изграждането на една роля, при влизането в главата, в кожата на герой, може би понякога твърде различен от Вас самата? Харесвали ли сте се в някоя противоположна роля толкова, че да съжалявате, че в живота не сте като своята героиня?
- Имаше такъв момент по отношение на два образа в живота ми: в "Дванайсета нощ" на Шекспир играх Мария, слугинята, тя е страшна клюкарка и интригантка, но е много красива, сочна като роля и ми беше много любима да я играя. Другата героиня е в "Приключения опасни със герои сладкогласни" на Недялко Йорданов - Лисицата Елвира. Децата толкова я мразеха, презираха я, овикваха я: "Ти си тъпа, ти си гаднярка, махай се, бе!" Едно детенце така си беше стиснало юмручето и се тресеше от яд, че съм там, на сцената, и продължавам да говоря. Много ми беше смешно от сцената да наблюдавам техните реакции. Е, не искам да съм като тези героини в истинския живот, но ми беше любимо да "влизам" в тях и зрителите да не ги харесват. Това са много забавни моменти за мен.

- Как се обиква един отрицателен герой, за да можеш да му вдъхнеш пълноценен живот и да го направиш истински, убедителен?
- Във всеки човек има нещо, което стои в основата на характера му - някакво преживяване, често болезнено или дори трагично, което му се е случило, особено в детството, и по някакъв начин го е оформило такъв, какъвто е днес. Когато "злодеят" е написан много добре от автора, човек започва да го обича, защото разбира защо този човек е такъв, чува мислите му, как разсъждава, как е стигнал дотук. Поставя се на негово място, свързва се с историята, която той разказва, и си мисли: "Това можеше да съм аз. И аз съм изживявал целия този гняв, който героят притежава. Познавам това чувство." Да, ние не сме допуснали да ни завладее личният трагизъм така, както злодея го е завладял, за да извършим подобни неща като него, но "нищо човешко не ни е чуждо".
Всички сме и герои, и злодеи в собствения си живот. Във всеки от нас живеят и доброто, и злото - в постоянен противовес. Няма как да обичаме само добрите или само лошите, защото и в добрия човек има нещо лошо, както и в лошия има нещо добро. Това е човешката природа. Оттам насетне идва твоята воля над нещата. 

- Откривате ли в себе си вътрешни граници, които не бихте прекрачили в професията? 
- Може би, когато човек е по-дълго време в професията, започва да разбира кои са нещата, които вече не би искал да си причинява. Със сигурност имам своите граници, но не мога толкова ясно да ги назова и да кажа какви точно са, защото в определени моменти нещо може да не ми пречи, а в други - да ми дойде в повече. Докато не се окажа в конкретна ситуация, е трудно да кажа къде и кое точно минава границата ми.
Границите са нещо хубаво и здравословно. Не бива да се възприемат като ограничение или като нежелание да направиш нещо. Те по-скоро са начин да се погрижиш и да разбереш за себе си докъде можеш и искаш да стигнеш.

- Как се чувствате като част от екипа на Русенския куклен театър? Кое е най-важното като атмосфера, отношения, взаимно разбиране, доверие с колегите? Вие сте като семейство - при всяка нова постановка създавате едно ваше общо творение.
- За мен най-важното в един театър е колективът. Колективът прави атмосферата, прави представлението, създава всичко преди, по време и след представлението. Един истински плътен колектив, в който наистина да имаш доверие, в който няма да те оставят да паднеш. Също така много е важно ръководството: как директорът ти подава ръка, какво е отношението му към хората в колектива и колко той също "влиза в боя" заедно с него. Защото ако той е с колектива, тогава се случват много хубави, вълшебни неща. 
Хубаво е целият театър да върви в една посока. И ако тази посока не е твоя, е редно да си го кажеш, като нито ти, нито театърът е виновен за това. Ако целият театър върви в една посока, а ти - в друга, значи това не е твоят театър. И в това няма нищо лошо. 

- Много млади хора, като завършат НАТФИЗ, се стремят към столичните сцени и понякога дълго време остават в очакване на подобна възможност. Има ли разлика за актьора дали играе в столичен театър или в по-малък град? 
- Когато излезеш от НАТФИЗ, със сигурност балонът се пука и розовите очила падат. Дотогава си играл постоянно, всеки ден си бил в тази професия, която много обичаш, и изведнъж се сблъскваш с реалността. За мен обаче никога не е било вариант да стоя без работа и да чакам да ми се отвори възможност в столицата. Аз искам да играя, независимо къде. Искам да бъда актриса - за това съм учила.
Така, чрез кастинг, веднага ме взеха в Родопския драматичен театър в Смолян и аз бях много щастлива. Разбира се, има голяма разлика между това да работиш в софийски театър и в театър в по-малък град. В София има публика за всичко, включително и за по-алтернативните представления. Докато в малките градове един от основните проблеми е именно публиката - дали хората ще дойдат в театъра. Самият начин, по който се осъществяват представленията, условията, удобствата, които предлагат театрите - всичко е много различно. И въпреки това проблемите в голяма степен си приличат.

Но в театрите извън София също има нещо много хубаво. Там човек се учи на благодарност, учи се да прави всичко сам - да се гримира, да се облича, да работи, когато в театъра е студено, да играе дори когато в залата има петима зрители.
Може би, когато на човек много бързо му бъдат предложени удобства, без преди това да е преминал през лишенията, които други актьори са преживели, той може да стане по-претенциозен, по-капризен и дори на моменти по-неблагодарен. Разбира се, това е строго индивидуално за всеки. Когато си млад и всичко ти се поднася на тепсия, е нормално в голяма степен да го приемаш като даденост.
От тази гледна точка трудностите каляват характера - да можеш да играеш въпреки обстоятелствата: сцените са по-малки, заплатите са по-ниски, а на много места се работи в тежки условия. И ако нямаш усещането, че колективът е като семейство, това може да се превърне в истинско издевателство над душата на човека. Тогава дори няма смисъл от подобно насилие. Затова е важно и ти самият да се чувстваш добре в театъра, независимо къде си.
От друга страна, в по-малките градове има нещо много положително - можеш да осъществиш свои лични идеи много по-бързо. Хората са по-близки, разпознават те, идват да си говорят с теб, радват ти се. Липсва тази дистанция между актьора и публиката и именно тази близост има своя чар. Чувството е много топло.

- Какво Ви предстои през започващия театрален сезон, работите ли върху нови роли?
- Първото нещо през новия сезон е гостуването ни на Международния фестивал на детските театри в Суботица. Цялата ми енергия е насочена към хубавите идеи и проекти, които ще се случват в театъра и извън него. Със сигурност ще има много представления, нови роли и се надявам да радваме хората, да ги вдъхновяваме, окриляваме и да им вдъхваме вяра, че у нас се случват хубави неща.