Глас и съвест на епохата

Димо Тодоров

Още в Севлиевската гимназия Пеньо се отдава изцяло на поезията. Вече абитуриент, на 8 март 1948 г. пише в дневника си: "В момента съм обзет от върховни чувства и усещам, че ще стана голям поет." А на 31 март: "Още с един ден закъснях в живота с това училище! С още един ден по-късно ще стана писател. О, волен скитнически живот! О, свобода! О, свобода! О, свобода!"
След спречкване с баща си за стихотворството, Пеньо напуска VII "д" клас на Севлиевската гимназия на 22 април 1948 г. Напусна само два месеца преди да я завърши и остана без средно образование, понеже предпочете да се посвети на поезията.
Пеньо мечтаеше още като гимназист да мине "на щат" в българската поезия. Приживе не успя. През 1962 г. посмъртно стана лауреат на Димитровската награда за литература. Материалното възнаграждение беше за съпругата и родителите му.
Пеньо Пенев стана не само лауреат, но бе "глас и съвест" на епохата и поколенията. Това продължи 30 години, до идването на демокрацията и разрухата, когато съзиданието и строителството престанаха да бъдат на дневен ред.

Пеньо Пенев със свои съученици от Севлиевската гимназия

Пръв с отрицателна оценка за поета излиза  "Демокрация". В броя на вестника от 17 януари 1993 г. Борислав Костов обвинява приятелите на Пеньо -   Митко Иванов и Георги Джагаров, за смъртта му. Костов пише за "моралните убийци" на Пеньо от СБП. Сред тях бил и Людмил Стоянов, който през 1946- 1949 г. е председател на съюза, когато Пеньо е... все още ученик.
Други обвинения срещу "поета с ватенката" косвено отправя поетът Петко Братинов. През 2006 г. той публикува статия в "Стихове и спомени, посветени на Пеньо Пенев", озаглавена "От пламъка до пепелта" и препечатана в органа на СБП "Словото днес", ( бр.15, 23.IV.2009 г.). Братинов твърди, че от пламъка в поезията на Пеньо от времето на създаването й досега, след 50 години, е останала само пепел.
Изглежда Петко Братинов не знае, че от поезията на П. Пенев се възпитаха няколко поколения на добродетели и любов към труда. Той признава само, че Пеньо е голям поет, но ограничава поезията му до 39 стихотворения, препоръчани от МНП през 1975 г. И понеже те отпадат от учебните програми след 1990 г. по понятни причини, той го утвърждава. Братинов не приема "патетично лозунговите стихотворения" на Пеньо, както ги нарича. Някои звучели прекалено "репортажно". И заключава: "Пеньо митологизира изграждането на Димитровград, създал е дитирамби."
Накрая Братинов заключава, че П. Пенев нямало да бъде "барабанчик в похода". Той щял остане "като големият поет на голямото разочарование".
През април 2009 г. Домът-музей "П. Пенев" организира научна конференция по повод 50-годишнината от смъртта на Пеньо Пенев. Странна е темата: "На времето завоите опасни" или "Между/отвъд мечтата и утопията" (виж "Литературен вестник", бр.20 от 3.VII.2009 г.).
Докладите са на Михаил Неделчев, Пламен Дойнов и Ваня Ангелова от Нов български университет. Тяхната цел е да се омаловажи поезията на Пеньо, като се гравитира около  неудачите в личния му живот.
Докладът на Михаил Неделчев е озаглавен "За синдрома на огняроинтелигента". Според него от този синдром страдат Никола Вапцаров и Пеньо Пенев. М. Неделчев не може да подмине факта, че със своята мощна поетическа изява П. Пенев става "поетът с ватенката", "барабанчикът на похода", "строителят на Димитровград". Неделчев не отрича, че Пеньо налага строителната тематика в поезията, но се отнася тенденциозно и едностранчиво към неговото творчество поради политическата предпоставеност на своите възгледи.
Пламен Дойнов разглежда Пеньо Пенев като литературна личност и ядро на соцреализма. Имало по-скоро мълва за опозиционността на Пеньо, иначе той бил "строител и бохем". Ранната смърт на поета станала причина за неговата партийнополитическа употреба. След смъртта му е канонизиран. Подир 1990 г. е "очистена" само личността на Пеньо от соцреализма, но не и поезията му.
Темата на Ваня Ангелова е "За политическите употреби в случая Пеньо Пенев". Тя прави тенденциозен биографичен преглед. Според нея Пеньо е агитатор с патос, който агитира чрез поезията си. Накрая сменил патоса с меланхолия. Започнал с изповедна поезия и накрая се разочаровал. От идеализъм и романтични представи стига до душевен катаклизъм. Страда от меланхолия и алкохолизъм. Прави завой от изповедност към обезверяване и разочарование. Пише по поръчка, по конкретни и партийни поръчки. Страда от отчуждение и недоверие. Затова прави завой към самотност и недостижимо щастие.
Накрая изпада в декларативен, упадъчен индивидуализъм. Сбъдва се мечтата му - става посмъртно лауреат на Димитровска награда, но се нагърбва с прекалено сериозна мисия да бъде "глас и съвест на епохата".
Интерес представлява издадената по повод 80-годишнината на Пеньо Пенев книга "Жребий". Едно много добре полиграфически оформено издание от 23 стихотворения на 4 езика - български, руски, английски и турски. Корицата е от сина на поета - известния художник Владимир Пенев.
В предговора към книгата съставителката Живка Шишкова от Дома-музей "Пеньо Пенев" правилно отбелязва, че той е сред най-значимите български поети на ХХ век, че творчеството му отразява знаковите процеси през 50-те години на миналия век. Живка Шишкова твърди, че Пеньо разпознал фалша и лицемерието и пръв го назовал и открито изобличил. Наситените с динамика и драматизъм събития раждали водачи. И Пеньо бил един от тях.
 В най-тежкия момент остава сам и беззащитен. Напуска света доброволно на 29 години. Не го харесва, но не може да го промени. Властта може да развенчае кумир, но не и хората. Въпреки превратностите и промените, талантливият глас на Пеньо звучи надвремево и завладяващо. Такъв е гласът на Пеньо като поетическа емблема на 50-те години на смутния ХХ век.
И все пак добре би било, ако опонентите и "преоценителите" на Пеньо вникнат по- задълбочено в живота и неговото творчество.
Първо на първо, когато се пише за него, трябва да се има предвид, че поезията не може да се пише по поръчка.
Вярно е, че като роден поет и отдаден изцяло на поезията, Пеньо Пенев е "непригоден" за живота и  семейството. С интимната си приятелка, съученичка от гимназията, Клара споделя: "Не искам да се оженим, защото жените на поетите не са щастливи."
Пеньо обаче не е поет хроникьор. Поезията му е своеобразен лиричен дневник, летопис на съзидателния труд. Той е поет на социалистическото строителство, на съзиданието.
Поезията му е тревожна, хуманна, мъжествена. Тя е изповедна, експресивна. Тя е синтез на възторга, вярата и драматизма на строителните години. При него лиричният герой и личността се сливат.
Пеньо не е поет агитатор на БКП. А това, че е бил "използван" от тогавашната идеология, в никакъв случай не е негова "заслуга". Важното е, че той е автор на вълнуваща поезия, в която е назована безпощадната истина за разминаването със социалистическия идеал.
Колкото до неговата смърт, той е обзет от мисълта за самоубийство още 15-годишен. Тогава пише до своите съученички от Севлиевската гимназия, предчувствайки своя съдбовен край подобно на Сергей Есенин. Затова всякакви спекулации около смъртта му и... вината на "системата" са тенденциозни и неверни, неточни.