Голямото плещене

Теофан ГЕРМАНОВ

Вече си знаем, че връзката между мислене и говорене при премиера Бойко Борисов е прекъсната и няма голям шанс да се възстанови. При словесен поток, който за десетилетие е съумял да сътвори десетина (по най-скромни изчисления) хиляди медийни изяви и речи, няма голям смисъл да се убеждаваме, че Бойко Борисов говори каквото си реши. Премиерът категорично е ненадминатият победител в необявеното състезание "Голямото плещене".
В крайна сметка говоренето на едро в началото прерасна в говорене на откровено непроверени и неточни неща, после се превърна в открит популизъм. Накрая говоренето на Бойко Борисов мина в границата на най-обикновената обида и хулиганство. Борисов вече традиционно изтърсва глупости, за които в Европа премиер няма да стои и ден повече в политиката.
Тези дни Борисов сътвори

не един, а цели два гафа

неподражаеми по своята циничност. В медийни изяви той ни осветли, че подслушването е гаранция за демокрация, защото показвало, че няма недосегаеми. Второто епохално "откритие" на евристичния компютър (както тези дни се самонадмина един от премиерските блюдолизци) на Негово Превъзходителство Борисов (както обича да го нарича друг ласкател, минал през не един режим и партия) бе свързано с това, че тежката криза, която тресе някои от най-силните икономики, е донякъде притеснителна, но тези страни трябвало да се учат от нас (разбирай - от него) на финансова дисциплина и справяне с кризата. На подобни умозаключения човек се чуди да плаче ли, да се смее ли, или да се ощипе, за да пробва дали сънува.
Подслушването като гаранция за демокрацията достига художествената измислица на Оруел и упорито гони пропагандната на част от най-вулгарните диктатури по света. Моделът, в който вместо да се свреш в миша дупка и да си траеш, защото знаеш, че нарушаваш основни правила, се пъчиш и се тупаш се в гърдите, наричайки черното бяло, е модел от Сталинова Русия и нацистка Германия. "Подслушването е гаранция за демокрация" е равно по цинизъм на надписа на входа на Освиенцим "Трудът те прави свободен".
Подслушването при Бойко Борисов не просто нарасна три пъти, но и глътна пари от бюджета, които са повече от тези за цялата културна политика (да не говорим за малкото парченце от този бюджет за култура в перото "Културен туризъм", с който напоследък ни проглушават ушите), или от цената на Спортна зала - красавица. Никой вече не се съмнява, че подслушването засяга не само хора от политическия елит на опозицията (което само по себе си е престъпление, несъвместимо с принципите на ЕС), но и съвсем обикновени граждани, например лекари. Особено засегнати от подслушването са и хора вътре в ГЕРБ, които Борисов и Цветанов са нарочили като недостатъчно надеждни. Ненадеждни тук има само в един смисъл и той е повече икономически, отколкото политически. Справка - слухтенето и разработките около Ваньо Танов. В този смисъл подслушването е гаранция не за демокрацията, а за властта на Бойко Борисов. А

че има недосегаеми - има

Потвърждават го както репликите "Обещал съм да не го закачаме", отнесени към покойния Мишо Бирата, така и факта, че в СРС-тата се говореше усилено за "наши" фирми, над които е опънат политически чадър. Най-недосегаеми, разбира се, са главните герои на СРС-скандала начело с Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Симеон Дянков - те все още са на постовете си и нямат намерение да си ходят.
Подобен е цинизмът и около твърдението, че у нас няма криза, а САЩ и ЕС трябва да дойдат и да се учат от нас. Чувахме, че опозицията завиждала на Борисов за метрото и южната дъга, чувахме, че Хилъри Клинтън му завиждала, че Дилма Русеф е българка, знаем, че му завиждат за черния колан по карате, а Берлускони - и за мощната гърбина, но това вече е наглост - най-мощната икономика в света да се учи от най-бедната икономика в Европа. Нагло е да се твърди, че това, което се случва у нас, е "финансова дисциплина". Каква ли дисциплина е за две години да изхарчиш почти целия оставен от предишното правителство резерв. При това, без да обясниш за какво отива той. Случващото се у нас е варварско отношение към доходите, пенсиите, разплащането към бизнеса за свършена работа, към помощите за майки с деца и т.н.. Няма финансова дисциплина, а безкрайно рязане и замразяване на пари. В България такова рязане и замразяване се случи за всичко, освен за три неща - пари се дават за магистрали и обекти, на които предизборно да се режат ленти, за полети с правителствения хеликоптер и самолет, за да може премиерът да ходи на мачове, както и за спешни предизборни закърпвания на бюджета, така че да се тушират евентуални недоволства. Безхаберието по отношение на надвисналата криза, която според икономисти е потенциално много по-опасна за България от предишната, е подобно на безхаберието по отношение на тероризма. Една

друга удивителна по безочие реплика

премиерът роди след кървавите атентати в Москва - че дюнерът на ъгъла в България вече ни е решил въпроса. Можем единствено да се молим и да стискаме палци да не ни стигат тероризъм и икономическа катастрофа. Лековатото отношение на Борисов към най-страшните проблеми на днешния ден показва, че защита от тях в лицето на държавата няма да има.
А наглостта да твърдим, че сме по-добре от страни като Испания, Италия, и най-вече САЩ, не е и проява на самочувствие. Това е говорене на човек, който отдавна е загубил чувство за реалност.
Всъщност и тези реплики ще минат и заминат, превръщайки се в част от Бойковия фолклор. А не трябва. Може би затова си струва да импровизираме класация на наглите фрази на премиера Борисов, а горепосочените безспорно вече са си завоювали почетни места в тази класация.
Най-популярната като публичност от наглите реплики на Бойко Борисов е "Аз ги хващам, те ги пускат". С нея започна и бързата и стремителна (засега) политическа кариера на генерала. Тя се отнася по принцип за работата му в МВР, с която един поне малко етичен човек няма как да се гордее - няколко десетки поръчкови убийства, ежедневно разчистване на сметките вътре в силовите групировки на прехода и нито едно разкрито тежко престъпление. Тези дни, с оправдаването на подсъдимите за убийството на подземния бос Бай Миле, рухна малката надежда, че главният секретар Бойко Борисов е ръководил успешно разплитането на поне едно престъпление. Но репликата стана символ на навика

винаги някой друг да му е виновен

за проблемите. Уви, началото и краят на неговата дейност като политик е в опита да обясни кой друг е оцапал гащите му, при положение, че не ги е свалял от тялото си.
"Кой ми помогна на мене - сирака - да стана генерал, кмет и премиер". Тази реплика съдържа нещо изначално шокиращо. За щастие Борисов никога не е бил в позицията на дете или младеж, расъл без родители и семейство. Но това е част от съкровения личен живот. По-важното е, че всички знаем отговора кой го е направил генерал, кмет и премиер. Например главен секретар на МВР го е направил Симеон Сакскобургготски. Това е чисто политическо назначение. Ако имаше нормален конкурс за този пост, Борисов дори не би бил допуснат до него, защото няма образованието, стажа и опита за длъжността. Това би било равносилно за шеф на Генщаба на армията да бъде назначен някой старшина, който единствено е тренирал командите "Мирно - Свободно - Равнис", или за главен хирург в кардиологията да бъде назначен някой касапин от месокомбината. Специално генерал го е направил Ахмед Доган. Самият Борисов признава, че лидерът на ДПС е лобирал да му се даде още една звезда на пагона. Кмет и премиер го направиха всички тези политици, които безкритично приемаха популизма на Борисов, и медиите, за които даже играта на тенис или навехнатия крак на Борисов бе тиражирана "новина". Той в живота си сам си е направил единствено това, което бе описано в американските грами - близък съдружник и приятел на знакови босове от прехода.
"Нека си стачкуват, аз ще им пратя проверки" и "Студентите да ходят да се сърдят на пенсионерите, защото Станишев им увеличи пенсиите". Още от началото на управлението на Борисов имаше едно двояко отношение към всеки, който се осмели да е несъгласен с властта или да иска правата си. Тези, които бяха склонни на компромис и послушно клякане, бяха възнаграждавани с някакви бюджетни пари. Или поне с убедително обещание за тях. За целта през първата година на власт - 2010-а - Борисов имаше и специален бюджетен инструмент - около милиард, отделени във фонд под личното ръководство на премиера. Но даже и Фонд "ПР за наивници" не можеше да огрее над интереса на всички. Тогава започваше

голямото социално противопоставяне

Т.е. нагло пренасочване на гнева на една социално страдаща група към друга, не по-малко страдаща. След това започваше заплахата - пращане на проверки на стачкуващи и протестиращи, опити да се злепоставят цели съсловия (така стана с лекарите, които иначе масово гласуваха за ГЕРБ през 2009 г.), заснемане на участниците в протести от "случайни" (цивилни) минувачи с камери, привикването на заснетите в най-близкото районно.
"Аз нямам приятели". Бойко Борисов има много приятели. Показва го, както разигралия се театър на принципа "всяко чудо за три дни" по отношение на така наречената война с "Лукойл" (фирма, с която Борисов е имал партньорство в бизнеса), така и обещания като "Този няма да го закачам". Един типичен пример, че Бойко Борисов има приятели, е Лъчезар Иванов. Депутатът, известен като "Мозъка на ГЕРБ", бе съвсем леко ужилен откъм кариерно развитие - остана си депутат. А че не е изгубил нищо, говори изнесеният наскоро факт, че Иванов е успял да заработи "на частно" над сто хиляди лева като консултант. Въпросът е, че Борисов има приятели, но няма вечни приятели. Неговият личен интерес и оцеляването във властта може да го накара да се отрече от всеки.
Разбира се, нагоре в класацията на премиерския цинизъм се нареждат още три "бисера" - "Ако сте гладни - садете си картофи", "На безработния, който сам се е докарал до безработица, Борисов му бил виновен" и "Нямате работа?! Какво ми се оплаквате. Ами има работа за овчари. Много се търси овчо месо напоследък". Тук има не просто цинизъм по отношение на страданието на хората, които вярваха, че България някой ден ще тръгне да се развива като нормална държава, в която всеки от нас ще има достойно настояще и бъдеще, а и се показва липса на каквото и да било отношение към това настояще и бъдеще. Това не е говорене на европейски политик. Това е

говорене на робовладелец, средновековен тиранин

или в най-добрия случай - самозабравил се аристократ. Днешната държава - навсякъде в цивилизованите страни - е социална държава. Тя не действа на принципа "Сам си си виновен - оправяй се както можеш". Тя е длъжна да се грижи и да осигури един равен старт и гаранция за хората, които по една или друга причина са по-слаби в социално отношение. В света на Бойко Борисов тези неща не значат нищо. Всъщност тези реплики показват колко безнадеждна кауза е днес, под ръководството на Бойко Борисов, България да бъде отлепена от дъното. Под ръководството на този човек и неговото обкръжение тя ще остане най-бедната страна в Европа.
В класацията подадат и бисери като "Аз построих", "Аз ви платих пенсиите". Построените неща се строят от фирми, от строителни работници. Докато хората строят, Борисов рита топка, играе тенис или дава интервюта. А както се оказа - като правило - обектите са започнати при предишното правителство. Да обясняваме ли, че парите за пенсиите не идват от джоба на Борисов, а от осигуровки, които всеки трудов човек е плащал цял живот. Наистина, репликите са много. Не би стигнала и дисертация, камо ли - статия.
И тук идва въпросът коя е най-циничната реплика в този водовъртеж от агресивни, нахални и жаргонни приказки. И отговорът е прост - най-циничната реплика на Бойко Борисов ще е тази, която ще чуем в деня, в който най-после обществото ни се събуди, Борисов и кликата около него получат звучен изборен шамар и бъдат изтласкани от българската политика, в която те отдавна нямат място и полезност. Дано тази реплика чуем на 23 октомври тази година. По-късно ще е твърде късно.