Гориха я, оплюваха я, а тя все възкръсваше...

Бях още студент последна година във ВИИ "Карл Маркс" (сега УНСС), когато настъпи Голямата промяна с дата 10 ноември 1989 г. Следвах паралелно със счетоводството и втора специалност - Икономическа журналистика, като вече пописвах кратки репортажи в стил "късен соц" в "Труд" и "Вечерни новини". Да си призная, не харесвах "Работническо дело" - изглеждаше ми прекалено официозен, скучен, пълен с речи и документи, които, сигурен бях, не впечатляваха особено - поне такива като мен млади хора, за които се казваше, че сме "на прага на живота". По-късно прозрях, че присъствието там всъщност е било знаково. Защото мнозина искаха да го забравят, да го изтрият или изчегъртат някак си. Напразно. А някои от тях, минали на "отсрещния политически бряг", се опитваха да препират съвести, но нямаше как да избягат от съдбата си - писаното слово остава.
По това време животът бе далеч по-спокоен и евтин, за повечето хора парите все още не значеха нищо, а журналистиката, колкото и условно и снизходително да гледаме на нея за онова време, се водеше престижна професия. Няма спор, че с настъпващите промени и зачестилите митинги тя буквално разцъфна, дори "експлодира"... И до днес си мисля, че ако има нещо, което наистина може да се определи като най-голямо постижение на демокрацията и промяната, това бе свободата на словото. Същата тази свобода, която лесно премина и в слободия и дори в пошло словоблудство, което пък ерозира и обезцени професията...
Едва ли има човек, който да не е ходил на митинги. Дори заради едното любопитство, ей така, за да усети новия "вятър". При мен този порив приключи твърде бързо, когато се сблъсках с омразата и разделението, витаещи в площадната атмосфера. Още помня сините митинги и тези на "Подкрепа", озверелите лица на някои персони, обърнатите надолу палци, заканите "За да има мир, БКП в Сибир"... Съмнявах се дали тази улична вакханалия се харесваше на мнозинството българи, но мен лично ме отблъскваше, и то доста. Помня как охотно телевизии и радиа екзалтирано пищяха и клеймяха личности, партии, системата като цяло, как понякога директно насъскваха за мъст и провокираха сблъсъци. Отприщената негативна енергия създаваше непоносимост към другомислещия. Вестниците по това време гъмжаха от декларации, отворени писма, призиви. И се рояха ли, рояха с времето.
Тогава изненадващо, поне за мен, се появи и ДУМА. Не помня първите й броеве от април на далечната 1990 г. Дори не бях забелязал изчезването на тогавашния официоз "Работническо дело" от вестникарските будки. Но определено популярността на новата марка растеше главоломно, защото и ДУМА стана обект на атаките на новопоявилите се "демократи". На фона на цялата идейно-политическа битка и изливащата се омраза вестникът стоеше като балансиращ стожер, внушаваше успокояване на обстановката, зовеше за граждански мир. Но не падаше духом и не губеше достойнство. Няма да забравя впечатляващата публицистика на главния редактор Стефан Продев, неговото обръщение "Мили хора", с което си навличаше гнева на политическите ястреби. В безсилието си да я преборят се стигна дотам, националната телевизия да открие специална рубрика срещу ДУМА, откъдето бившият агент на ДС Петко Бочаров всяка неделя клеймеше вестника, "комунизма" и "комунистите". На което ДУМА му припомняше една забележителна снимка с чупка в кръста пред бившия Първи държавен и партиен ръководител...
Нямаше как да не расте и симпатията към това мъждукащо огънче, което търсеше и не пестеше истината както за новоизлюпените десни, така и за левите в това преломно време. Днес спомените ми се преплитат като хронология, но такава беше обстановката - взривоопасна. Тогава, някъде в края на май - началото на юни същата година бе и моят прощъпулник в ДУМА. Митингите на жълтите павета бяха станали всекидневие, особено след прословутата реплика на Петър Младенов за танковете. Една привечер просто седнах и нащраках на пишещата си машина "Открито писмо до Петър Младенов". Нямаше време за губене, трябваше да го отнеса веднага в редакцията, защото утре можеше и да не е актуално. В него в качеството си на студент последна година призовавах тогавашния президент да подаде оставка в името на гражданския мир. Да отстъпи, защото по-отговорният и мъдър държавник би постъпил така... Беше някъде към 19-20 часа, когато броят приключваше. Давах си сметка, че заради технологията на вестникарството можеше да ударя и на камък. Посрещна ме дежурният редактор и като разбра какво нося, ме заведе директно в кабинета на Продев. Това беше и първата ми среща с него. Спокоен, приветлив, ненатрапващ се, той взе текста, прочете го и реши - излиза като челен материал на последната страница, където по това време се публикуваха важните злободневни коментари и мнения. Помня, че това, което каза на колегите си, бе, че "този текст, написан от този млад човек" би имал много по-голямо въздействие от каквато и да е декларация или призив с подобно съдържание, подписана от някоя известна особа. Под напора на събитията, разбира се, след няколко дни Младенов подаде оставка. Но обстановката така и не се успокои. Защото демонтажът на системата беше в ход. Ескалацията на омразата и отрицанието на всичко, построено през онези 45 години, пък превърнаха ДУМА в институция. И в ориентир за мислещите хора, които още тогава започнаха да разбират смисъла на подмяната... Проглеждане и излъгани надежди, за които днес във фейсбук признават и доста от героите по митингите.
Бяха славни времена. Гориха я, оплюваха я, закриваха я, а ДУМА все възкръсваше. Защото беше и си остана близо до проблемите на обикновените хора.