Хей, човече, аз съм ти приятел...

"Виж какво, истинският живот не е тук, на асфалта и в кафенето, дето всеки се изкарва все по-най и по-велик, а на седалката на мотора, да профучиш със 150 км/час над камънаците и да се пльоснеш в локвата. А после кален, грозен и чорлав - да станеш, да ритнеш пак педала и да продължиш. Нищо че имаш цицина, че ръката или кракът ти е изкълчен, а машината ти е направо за боклука..." -  отпива от бирата си Голямата Рижа и не крие яда си, че месецът се е изтърколил, а той заради навехнат глезен се тътрузи с патерици. Толкова голяма била болката, че се налагало жена му да ходи до кучкарника, за да занесе храна на псетата му...
Над 50 кучета от породата българска каракачанка отглежда вече десета година художникът от Стара Загора Светлин Стоев. Песовете могат да бъдат видени от всеки, който не го е страх да надникне през оградата на местния завод, чийто собственик се смилил над чудака, познат като Голямата Рижа и склонил песовете да облайват територията с уговорката, че няма да бъдат пускани навън без верига. Защото знае ли се дали няма да сторят някоя беля, ако връхлетят неочаквано на непознат човек. Нищо че стопанинът им да се кълне, че каракачанецът е страшен за вълци и мечки в гората, но на човек няма да посегне. Освен ако не тръгне насреща му да го трепе. Че и тогава най-много да го повали на земята и да стъпи на гърдите му. Един вид -хей, човече, аз съм ти приятел, а не враг, освести се!
Роденият през 1966-а насред Тракия живописец се запалил по изчезващата порода през 1984 г. С часове може да разказва истории, свързани с рунтавите кучета, знае наизуст родословните им дървета, кълне се че последен е видял песа Караман, дето едно време го снимали във "Време разделно".

Сянката на Караман от "Време разделно"


 Животинчето било почти умряло от глад в кошара над Триград, след като сайбията му заминал за чужбина. Три месеца не допуснало никой да влезе в района. На два пъти влязло в пряк двубой с вълчи глутници, хранело се с жълъди, ребрата му се броели...
Приличало на сянка, но отказало да поеме от раз подаден му къшей хляб. Ако беше човек, щеше по корем да се влачи пред тоя, дето ще го нахрани, а то животно, ама с достойноство - пали се Светлин.
И разказва през какви митарства се е наложило да мине с брат си Илко (Малката Рижа), също художник, но и автор на множество научни текстове по история, докато най-накрая регистрират в България породата, която била призната навсякъде по света, но не и в родината си. Защото първата й регистрация е още от 30-те години на миналия ХХ век. Направили я немските специалисти проф. Шипнер и проф. Питърс. Досущ като гласовете на родопските певици, дето първо в Япония ги оценили, а чак след това сме ги пуснали по нашенските сцени.
Светлин определя каракачанките с няколко думи: дива красота, достойнство, достолепие, вярност до гроб, незаменим пазач. И напомня, че от древността по нашите земи са ги ползвали като буфер между дивото и човека.
През годините вече е загубил сметката  колко палета е изнесъл по целия свят. Сред клиентите му са сегашният премиер Бойко Борисов, синдикалистът Константин Тренчев, композиторът Атанас Косев, безчет политици. Но за тях Светлин говори смръщено, щото те го правели колкото да се изфукат с "придобивката" си.

180 се крият още по родопските къшли


Успял да организира над 40 специлизирани и поне 20 национални изложби на  каракачанците. Положил е основите на музей, посветен на породата, която води началото си от тибетския дог; автор е на почти 6 стотици антропологични измервания на породата. Съавтор е на стандарт за Българското каракачанско куче, приет в "Световната енциклопедия на кучетата". Участвал е в разработването на "Селекционна програма за каракачанското куче". Към момента в националната племенна книга са вписани 1800 от тази порода, но поне още 250 можело да се открият по къшлите в планината. Пътем станал и почетен председател на международното общество "Българско каракачанско куче".
За каракачанец е готов да се вдигне посред нощ, да броди цяла седмица из планинските чукари, докато отиде на мястото, където са му подсказали, че има животно.
Почти се разплаква, като отваря дума за легендарния пес Бачо Киро. 18-годишен представител на породата, произходът му сочел че е от родовата линия на славния Караман. Подарил му го радетелят за опазването на породата Евтим Стойков от село Сютка.
Довел го в Стара Загора на края на силите му. Огромен, с нахапани уши, с разкъсана кожа, със счупен и зараснал накриво заден крак. Като влязъл сред останалите, те настръхнали, взели да го обграждат. Досущ като глутница, готова да го разкъса. Родопчанинът каракачанец само се поотръскал, наежил се и бафнал, като показал всичките си зъби.
Толкова стигнало да си извоюва реномето. Мъжкарите се отеглили, наобиколили го женските.
Изкарал до смъртта си около два месеца - ден преди да склопи очи оставил наследник. Което си било истинско чудо, щото според кучешкото летоброене (една кучешка година е равна на 7 човешки!). Бил не старец, а направо връстник на Цар Соломон.
Каракачанците нямат равни на себе си в двубоите, кълне се Светлин и обяснява как наскоро завел десет от своите в Скопие, където се организирали кървави боеве с участието на песове от албанските планини.


С откос на калашник прекратили двубоя


Един от неговите бойци успял да сбори десет от македонските. Като се видяло, че и единадесетият ще бъде сдавен, собственикът му косовар изстрелял цял пълнител с калашника си над главите на зяпачите. Така разтурил двубоя.
Не изтърпял християнското псе да е по-добро от неговото.
Оттогава Големия Риж много предпазливо се съгласява да приема покани за подобни зрелища. Не че го е страх (твърди, че страх е изпитвал веднъж в живота си, когато с мотора си паднал от 15-метрова скала направо в Черно море, а не знаел да плува!), а защото с голи ръце срещу калашник не се излиза.
Виж друго е да се изправят на канадска борба, нищо че тринадесет пъти досега му е измъквано рамото.
Признава, че рисува между другото, като в последната си засега изложба е изобразил пак тях, любимите си животни - редом до юначни българи, сред които и бай Кольо Чирпанлията. За него живописецът може с часове да разказва. Как, преди да почине преди няколко години, Чирпанлията намазал острието на брадвата си с брус сланина и застанал на прага - да чака Онази с косата. Като до себе си сложил бъклица, пълна със скоросмъртница. Да я почерпи, преди да я посече.
И умрял, щото върху му връхлетял камион, каран от пиян шофьор.
Ей така си отиват достойните българи, заради пияни шофьори, а не щото ги е напуснала мъжката сила, изохква художникът и се зарича като бай Кольо да постъпи, усети ли, че вече му е изчезнала тръпката от живота.