И замириса на... петрол

Това, че в Либия гърнето на социалното напрежение ври (виж Тунис, Египет, Йемен, Мароко), е ясно за всеки. Това, че полковник Муамар Кадафи е психически неуравновесен (меко казано) лидер, е ясно за всички - най-малкото за тези, запознати с международната политика.
И все пак последните няколко десетилетия от живота на Либийската джамахирия поставят и куп нелицеприятни въпроси:
- Защо въпросният полковник Кадафи бе посрещан с толкова почести в Италия, Франция (и къде ли не още)?
- Защо негови деца и племенници заемаха високи постове в структурите на Организацията на обединените нации?
- Защо бе върнат в родината осъденият на доживотен затвор в Англия либийски терорист Абдел Басет ал Меграхи, предизвикал въздушната трагедия над Локърби?
- Защо през 2003 г. ООН прекрати санкциите срещу Либия?
- Защо Западът прояви такава въздържана "деликатност", когато се разиграваше съдебният фарс в Либия срещу българските медицински сестри?
Отговорът на тези (а и на много други въпроси) е проста цифра: 200 000.
Всеки Божи ден в тази арабска страна се добиват двеста хиляди барела суров нефт от високо качество!
И сега, когато политическата палачинка е на път да се обърне - и Европейският съюз, и Съединените щати скочиха на крака. Необходима е намеса! Веднага!
Разбира се, миротворческа намеса - опазил Бог от въоръжена инвазия! В името на тази мирна намеса и хуманитарен напън бойни фрегати от Германия и Англия вече плуват към бреговете на Либия. Със самолетите е по-лесно - те могат да литнат всеки момент (да не говорим за ракетите).
Европейският съюз вече обяви поредица крути мерки - икономическа блокада, замразяване на финансови авоари, прекъсване на пътувания от тази държава към страни от ЕС. Америка също се готви да блокира милиарди долари, вложени от либийска страна в големите банки на САЩ. ООН също се раздвижи. Впечатляващо. А защо липсваше този изблик на високохуманни чувства, когато се стреляше по улиците на Тунис, Кайро, Сана и къде ли не още в арабския свят?
Както би казал шопът: "Абе,чувства, чувства, ама га нема петролец..."
Несъмнено тази пълноводна река от черно злато в Либия може да подхрани и култивира голямо разнообразие от хуманитарни чувства, възгласи и призиви. Несъмнено сегашният диктаторски режим на Кадафи ще падне. А после?
Всичко останало е свързано с малката думичка "после". Кой ще застане до петролното кранче? В чий джоб ще потекат милиардите петродолари? В това отношение чист хуманитарен интерес имат и Западна Европа, и САЩ. Ами сега? Кой кого ще надцака в бясната надпревара към заветното кранче? ЕС или САЩ, "новият свят" или старият континент?
Твърде скоро ще съзрем отговора на този въпрос.