25 Юли 2021неделя09:30 ч.

ПЕГАС

Индия

Разказ

/ брой: 135

visibility 324

От редактора

Скъпи читателю!

В днешния брой на "Пегас" е представено вълнуващото произведение на Сергей Комитски "Индия". Творбата спечели трета награда на тазгодишния литературен конкурс за военен разказ "Новият Йовков", организиран от Министерството на отбраната и Сдружението на жените военнослужещи.

Приятно четене.

                 

Тихо. Болезнено тихо. Само моторът монотонно пърпори. Рейсът броди в съсирек от сива мъгла. Някой от пътниците спорадично похърква, за да подскаже, че рейсът не е фантом.    

И Милотин Бачев не е фантом. Нищо, че му се иска да бъде. Затова се е сгушил в якето си. И дреме. Убеден е, че никой не го вижда. Че не съществува. Това му щение не е от днес или вчера. То шестнайсет години е негов спътник. Води го и го обгрижва като приятел. Нищо, че докторите твърдят, че не му е приятел, а е посттравматичен шок. Но Милотин не им вярва. И се чувства добре. Затова не общува с никого. Дори с роднините си спря да общува. Животът не го занимава. 

Остави жена си с двете им дъщери в апартамента в София и пое към Делян. Беше се главил овчар в селото. Заживя в една порутена кошара. Не говореше с никого. И в селото не ходеше. Дори за провизии. Имаше в кошарата мляко, сирене и месо, и две-три торби с брашно. Криво-ляво се справяше. 

Но през ден се свиваше като наказан. Тогава идваше цистерната от Дупница да прибира млякото. Като му кажеше шофьорът: "Здрасти, Мило, как си?!" и трябваше да си говори с него. За литри, за масленост, сирене, кашкавал... Това го тормозеше и Милотин само мънкаше нещо под нос.

Така се изнизваха годините. Като бързите влакове, които не спираха на Делян. Едната му дъщеря се ожени, а другата замина студентка в Норвегия. Тези неща той научаваше от кратките писма на жена си. С тях си палеше печката. Напоследък жена му спря да му пише. Може би беше спряла да му бъде и жена. Милотин не го преживяваше. Вярваше, че това се случва с някой друг. Беше спрял да преживява още през 2003-та. В Кербала.

Сънливо надникна под якето си. Циганско лято бе пожълтило всичко околовръст. Рейсът подминаваше като пътни знаци строените край пътя дървета и бързаше към морето. Милотин бързаше с него. Към Дебелт. Там живееше майка му. Сама. Всъщност, вече не живееше, защото вчера се беше споминала. Милотин го научи от телеграма. Малката си дъщеря не изпрати за Норвегия, но майка си отиваше да изпрати за по-добрия свят. Нямаше кой друг да го стори. Братя и сестри той нямаше. 

Когато заминаваше на мисията в Ирак, майка му вече беше вдовица. Дойде от село чак в София да го изпрати. Носеше му варено пиле и домашноплетени чорапи. Прегърна го и му рече: "Нали ще се върнеш жив? Вчера говорих с баща ти на гробището и той ми заръча да се върнеш жив. Чу ли?" "Чух..." - рече Милотин милозливо и обеща да се върне. Жив.

Защо ли му трябваше да обещава? И да се връща? По-добре да беше загинал с петимата войници и офицери... Или поне да беше лежал в болницата с ония двайсет и седем ранени. А той - ни с живите жив, ни с умрелите умрял... Защото се отърва. Без нито една драскотина. И то в смъртоносната канонада на автомати, минохвъргачки и РПГ-та...

Беше в сградата. Видя с ужас как камионът-цистерна с двамата атентатори се взриви. Беше пълен догоре с артилерийски снаряди. Разпиля огън, желязо, тела, ръце, крака... Кървав апокалипсис.

В началото Милотин стреляше обезумял. Без да знае къде и в кого; защото отвсякъде валеше картеч. Но когато изригна кървавият вулкан от камиона, нещо в него се скъса. Главата му забуча, зафуча, ушите му писнаха, слепоочията му задуднаха... След секунди всичко премина. Обзе го спокойствие. Неземно спокойствие. Облегна се на прозореца и невинно се взря в смъртта. Гледаше гърча и виковете на ранените войници и офицери и не чуваше нищо. Като в ням филм на ужасите. Не хукна да спасява или да помага на някого. Не можеше. Нямаше воля. До съзнанието му не достигаше импулс, че трябва да го стори.

Всичко осъзна след няколко месеца. По военните болници и санаториуми, където го лекуваха. Започна да анализира спомените си и окончателно се затвори. Не желаеше да общува с никого. Не можеше да си прости, че той - редникът от Българската армия Милотин Христов Бачев, е гледал смъртта безучастно в очите. Че не е помогнал с нищо на ранените си и убити другари. 

Отново се сгуши в якето си и притвори очи. Срамуваше се. От себе си се срамуваше. Толкова години оттогава, и още се срамуваше. Въпреки единодушието на лекарските комисии, че няма вина за нищо и трябва да си лекува психиката. Притисна бузата си с длан. В такива моменти тя нервно проиграваше. Спря тика и опита да мисли за майка си. За погребението й. То само на него разчиташе... 

Изведнъж подскочи. От удар и грохот на взривено желязо. Както тогава, в Кербала. Загубила ориентир в мъглата, една цистерна за мляко беше навлязла в тяхното платно за движение и се бе врязала в рейса. Рейсът пламна и се килна в канавката. Пушеци, писъци, пламъци, горящи и окървавени хора... Всичко това мигновено се смеси в главата на Милотин и той страховито подрипна. Откърши един от металните пръти в рейса и злостно направи на сол странично стъкло. Изскочи навън, стъпи върху горящия рейс и изкрещя: 

- Хайде! Бързо! Всички! 

Полуделите, тъпчещи и прескачащи се хора го последваха. Той ги изтегляше и им помагаше да скочат на шосето. Най-напред спаси децата. После жените. Някои от мъжете започнаха да му помагат. 

Край горящия рейс спираха коли и камиони, и шофьорите им също се включваха в спасяването. Когато и последният пътник от тези, които сами се придвижваха, беше спасен, Милотин отново хлътна в рейса. Започна да изважда заклещени, осакатени и горящи хора. Подаваше ги навън и се връщаше обратно. С всяка секунда този неистов двубой със смъртта ставаше за него фатален. Пушекът окончателно го беше замаял и Милотин се давеше в хрипове, мъчейки се да отхвърли полепналия огън по тялото си...

Разбра, че е жив, когато задиша. Двама пожарникари го бяха извадили от рейса и го носеха към една от линейките. Щом го поеха медиците, те вкупом се надвесиха над него. Правеха му някакви промивки и превръзки и тревожно разпитваха къде го боли. Милотин само се усмихваше и несвързано повтаряше:

- Индия... Индия... Индия...

Докторите се споглеждаха тревожно, защото никой не го разбираше. Никой не можеше да предположи, че така се е казвала военната база на Милотин в Кербала.


СЕРГЕЙ КОМИТСКИ е роден на 10 юли 1953 г. в Плевен. Завършил е "Кино-телевизионна режисура" във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1979 г. Режисьор е на игралните филми "Куршум за рая", "Грях", "Нощна тарифа"; на телевизионни новели и театрални спектакли. Автор е на десет книги и шест пиеси. Носител е на литературната награда "Богомил Нонев".

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.

Освободено е ръководството на БЕХ

автор:Дума

visibility 367

Очакват 2% годишна инфлация

автор:Дума

visibility 335

/ брой: 140

Купуваме по-скъпи телевизори на изплащане

автор:Дума

visibility 366

/ брой: 140

Новата COVID вълна вече е тук

автор:Дума

visibility 342

Италия въвежда зелени пропуски за ваксинирани

автор:Дума

visibility 312

Заев пожела на Албания успех по пътя към Евросъюза

автор:Дума

visibility 423

/ брой: 140

Варшава: Русия победи в спора за "Северен поток 2"

автор:Дума

visibility 528

/ брой: 140

Последна въздишка

автор:Ина Михайлова

visibility 1532

/ брой: 140

Злодеите разстрелват поетите заради песните им

visibility 698

/ брой: 140

Федерализиране или разделяне на Украйна?

автор:Чавдар Добрев

visibility 490

/ брой: 140

Арогантност

автор:Деси Велева

visibility 470

/ брой: 140

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ