Историкът и деконструкторите

"Това е моят Левски. Не ви го натрапвам - аз само ви го представям" - така проф. Дойнов започва книгата, която пише цял живот. На чаша кафе в пластмаса, в едно стайче с три разбрицани бюрца и продънено кресло, твърди, че книгата е хетерогенна, пък аз мисля, че е полифонична. Като структура, като мащаб, като проникване в историческите пластове. Всяка от главите може да бъде отделен научен труд. Но този на пръв поглед непредизвикателен човек се интересува не от сегментите, а от същината на епохата, от драматизма, опалил работниците за освобождението, и главно - от дълбинните измерения на Левски.
Книгата е мащабна и в същото време не пропуска нито един детайл, не оставя без отговор и не замита нито един сблъсък. От Русо, Кант и Хегел, през Мацини, Гарибалди и Бакунин, през свидетелствата на съвременниците, през сдържаната полемика с псевдоакадемични и литературни бракониери, та до стр. 72 от Тефтерчето, където Левски е записал "Януари 7 в Троянския манастир... Гайдата". Чудех се и аз откъде се е взела тази гайда, сега разбрах. Като прочетете книгата, и вие ще разберете.

"Европа като кралица", карта

Още в първите страници си спомних една карта от ХVI век - алегорията "Europa regina" в сп. "Cosmographia" на Себастиян Мюнстер - Европа е импозантна императрица, съставена от всички европейски държави. И там е България. България е вече 2 века под турско робство, Османската империя е в своя апогей, обаче - България е на картата. Със своето име.

"Европа като кралица", Себастиан Мюнстер, 1570 г.

Спомних си тази алегория, защото сме свикнали да се жалваме и оплакваме мазохистично, да виждаме себе си извън света и извън времето. С този удобен и оправдателен възглед полемизира проф. Дойнов, докато рисува не алегория, а знаменитото време на ХVIII и ХIХ век, "век на Свободата и равноправността на всичките народности", епохата на европейското просвещение, на Млада Европа, която роди нациите, националните държави, републиканизма, новото разбиране за държавността, за "държава по новото зидание", където основното градиво са свободата, демокрацията, правата на човека и гражданина.
Образът на времето не е маркиран мимоходом, не носи стаена комплексарщина, нито желанието да се впишем нейде, гдето не ни е мястото. Тъкмо напротив. В една и съща година, 1762, Паисий завършва своята История, а Русо - "За обществения договор"; в една и съща година, 1871, Левски написва Наредата, а Уолт Уитман - "Демократични хоризонти", Ботев издава "Дума", а Достоевски - "Бесове". България е във времето и в света, тя е неразделна част от всеобщото отрицание на деспотизма и безправието, от стремлението на просветения човешки дух към нова подредба на обществото. Пет века държавата България я няма, но държавата не е минало, не е носталгия, не е фикция. Тя живее в една светла глава, тя е бъдеще, тя предначертана от Васил Левски. 
И тук веднага идва контрапунктът на двойнствеността. Това е другият образ в книгата, очертан с драматична релефност.
Защото има две Европи (колко са днес?). Едната е Млада Европа, Европа на бъдещето, другата е Европа на императорите, на имперските интереси, на миналото, на статуквото. Левски е изправен пред съда на пет империи - Турция, Англия, Русия, Австро-Унгария, Германия. Пред съда на техните интереси. За тях гибелта на Левски, страданията на българския народ, бъдещето на българската държава имат значение само дотолкова, доколкото смущават хладнокръвната имперска пресметливост и егоизъм. Имперските интереси осъдиха и обесиха Левски, па легнаха на босфорския си хълбок да подремнат. Миналото обеси бъдещето. Затова напомням геополитическото предупреждение, което Апостолът ни отправя: "Кой ли не иска да ги грабне българите, че да му робуват вовеки"...    
Тази двойнственост не е пощадила и мнозина съвременници и съработници на Апостола ("Днес е човек, утре магаре"). Днес работи за делото, утре се отмята. Днес се заклева, утре предава. Няма друг в българската история, който да е предаден от толкова много българи. Защото няма друг в българската история, който за нас да е направил всичко.   
Повечето стигат до някъде и там замръзват. Едни не вижда по-далеч от горделивия си воеводски нос, куражът на други опира в рамките на Хатихумаюна, трети сервилничат пред Русия, четвърти гледат към Сърбия, пети бълнуват федерации всякакви, шести уж много харесват републиката, ама ако може така, тайно някак си да стане, седми знаят да се препоръчват, но за нищо не стават, осми наричат обиколките из Българско "глупави работи", девети обвиняват Апостола в лъжа и самовластие, а всички вкупом стоварват цялата работа върху Левски, като щедро му отпускат мизерните "590 гроша вехти". Това прави 1 пушка без патроните.     
Поразителното е, че проф. Дойнов анализира тази болезнена гледка без нито един укор или упрек. Академичното безпристрастие е едва сдържана болка.
И посред всичките тези "неразбории, зависти и укори", лутания и мятания, се извисява един самотник, който винаги търси нови решения и ги намира; който не стои на едно място; който винаги е пред времето, обръща го и го задава; за когото "всичко се състои в нашите задружни сили"; за когото републиката не е мода, а "оня най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; щото като се приеме, води всичките други въпроси след себе си"; за когото републиката е "чиста и свята". (Тук отварям скоба заради едно маломощно "изследване", което носи вода от девет сухи дерета, за да "докаже", че Левски никога не е наричал републиката "свята". Ако някой го мързи да прочете неговите писма, то Тефтерчето ще ни избоде очите - там, на стр. 10 Апостолът е написал "Слънце - най-деликатен вопрос, т.е. свята република"). Този самотник, най-сетне, е авторът на първата българска Конституция. Защото като съберем и подредим всичко, написано от Апостола, ще получим точно това - Конституция. И нищо по-малко.
Тази самотна фигура е Васил Левски.
Монах и воин. Дякон и рицар. Духовник и революционер. Светец и държавник. Хоругвоносец и стратег. Аскетичен и ангелогласен. Великодушен и хладнокръвен. Безстрашлив до дързост. Постоянен до невъзможност. Стоик. Нечут характер. Тънък и строен. Очи сиви, почти сини.
Главният Апостол на цяла България.
Българският Христос. Който не разделя, а събира.
Духовникът не си противоречи с държавника, нито революционерът - с духовника. Тези три същности са неотделими и неразделяеми. Без това триединство щяхме да говорим за някой друг, не и за Левски. В това триединство е неговата нравственост, възвисеност и безсмъртност. На историята даде нов век. На държавата - предначертание и име, което да гърми най-бляскаво по цяла Европа. На народа - смисъл и бъдеще. А на човека и гражданина възвърна божествените права.
Обаче!
Всичко това са празни приказки, четиво за първосигнални люде. Защото свободата е рожба на възпалени умове, а саможертвата - глупост; защото няма българи, има "османска нация"; защото нашият Златен век се измерва с 500 години турско робство, а 72 държави в радиус 3000 км. от Анкара са изконният hinterland на нео-османската империя, към която ние с трепет ожидаме да ни реинтегрират, та да се сдобием с нова регионална идентичност.
Работилницата на нео-османизма усилено реанимира, реабилитира, реставрира и главно - канонизира Османската империя.
250 години след Историята на Паисий и 175 години след рождението на Левски един новопостъпил чирак (инак социален антрополог) в тая работилница ни ощастливи с прозренията си:
1. "Османската империя е била И наша империя, държава И на българите", които "наричат Истамбул Цариград, защото го приемат за своя столица", обаче "официалната историография ни учи, че Османската империя е чужда и потисническа".
2. Империята е "и наша" (това "И" ме покъртва!), но нас ни няма. Защото "българската идентичност е една от версиите на османската, както има и гръцка, албанска, турска, сръбска, арменска, еврейска и пр. нейни разновидности". Ние сме само една версия, една разновидност на османската нация. Ако пък случайно ни има, то съществуваме като незначителна османска мутация, сиреч - във вид, удобен за "реинтегриране".
3. Тази "и наша държава" е "забележително мултикултурално постижение", което "е време да започнем да го разбираме и ценим", за "да се чувстваме по-спокойни със себе си", както хаджи Иванчо е бил в мир със себе си.
4. Но понеже сме прости и умствено ограничени мутанти, вместо да се преизпълним с имперско величие и османска идентичност, ние тънем в тъпи патриархални измишльотини, плодим  митове, и безропотно попиваме отровата, що блика от официалната историография (ах, злосторница!).
5. Ами тия преди нас! И те ще да са били "с първосигнално и нерефлективно отношение към нацията", и тъй недалновидни, та цели 500 години не разумели с каква благодат ги ощастливило туй златно време. И най пръв сред тях е Васил Левски, наричан кой знае защо Апостол на свободата.
Каква свобода? От какво свобода? От НАШАТА високодемократична и дълбокохуманна Османска империя?! От тази "гнила и беззаконна държава"? От "сегашната държавна деспотско тиранска система в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата"? От "тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров"?
И каква е подлата цел? На мястото на това "забележително мултикултурално постижение" "да се подигне храм на истинната и правата свобода... на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности"!
Това не е "коварството" на официалната историография.
Тези думи са на Васил Левски. Който (по логиката на чирака) си е най-откровен престъпник и държавен враг. Как да не го обесиш!
Какво правят 22 години деконструкторите на българската история, спешените чираци и калфи на нео-османизма, и всички ония типове, които мърсуват в олтара на народната памет?
Когато наричат Левски конекрадец и детеубиец, Ботев терорист, а неговата публицистика - източник на "ужас и отвращение"; когато наричат Априлското въстание зловреден мит, а Възраждането - още по-зловреден; когато възкресяват мечтата на Мидхат паша за османска нация, обслужват стратегията на нео-османизма, и ни внушават, че сме едни османски мутанти; когато поискаха паметник на Сюлейман паша на Шипка, а утре ще поискат паметник на Барутанлията насред Батак; когато ни сочат за най-светъл пример хаджи Иванчо - знаят ли какво правят?
Знаят. Зачеркват българската нация и българската история, деконструират българската Голгота, отричат българското Възраждане. И така отричат великото време на Просвещението, обявяват за престъпно всяко отрицание на деспотизма и безправието, изтръгват България от европейската история, зачеркват самата европейска история, и съвсем неалегорично изнасилват Europa regina.
И това позорно зрелище продължава 22 години!
"Не ме тревожи какво ще се случи в бъдещето. Боя се от това какво ще става в миналото", казва един ислямски мъдрец... 
В този контекст излиза книгата "Левски - най-ясната загадка". И този факт й отрежда тежка, но благородна мисия.
Загадката обаче остава. Колкото и да си въобразяваме, че сме разгадали Левски, че са ни останали само онези четири въпросителни, сподирили най-важната дума - "Народе????". Ако бяха удивителни, по-лесно щеше да ни е. Щяхме да ги разчетем като възклицание, учудване, удивление, като заповед даже.
Но той не ни заповядва. Той ни пита. През времето. А ние не знаем отговора. Защото не разбираме въпроса. Когато го разберем, няма да се харесаме. Нито тогава, нито сега.