Срещи
ИЗАБЕЛ НЕМЕЧЕК: Най-ценното нещо е да намериш призванието си
След това трябва да си упорит и търпелив да го следваш и развиваш, смята авторката, която извайва от глина приказни и измислени герои, за да радва хората
/ брой: 63
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
Тя е ИЗАБЕЛ НЕМЕЧЕК. Носи фамилията на дядо си, който дошъл с родителите си от Виена в София, когато бил на 10 години. Когато майка й чела романа на Уолтър Скот "Куентин Дъруърд", чиято героиня се казва Изабел, се влюбила в името. По-късно така кръстила дъщеря си. И като че ли по рождение е било предпоставено влечението и любовта на Изабел Немечек към романтичните и приказните герои, които сега сътворява от глина и радва хората.
- Изабел, Вие сте художничка, но по образование и професия сте инженер.
- Да, завърших строително инженерство във ВИАС, сега УАСГ, хидротехническо строителство. Исках да уча архитектура и кандидатствах няколко пъти, но не ме приеха... заради математика, балът там винаги е бил много висок. След като завърших ВИАС, търсих работа като инженер по хидротехническо строителство, но тогава, през 1997-1998 г., нямаше работа за специалисти по язовирите. Насочих се към първоначалното ми желание - архитектурата, и десетина години работих в архитектурно бюро.
- В архитектурното бюро имахте ли възможност да изявите творческия си потенциал?
- Първата ми работа беше свързана с проектиране на сградите на хипермаркетите "Метро", това бяха типови проекти, строго канонизирани, нямаше много възможности за проява на творчество, но се научих да работя с програми, чертане и т.н. Следващата ми работа беше в ателие, в което се проектираха сгради. Но понеже нямам диплома за архитект, нямам право да се подписвам на проекти, трябваше да реализирам чужди идеи и това не ме удовлетворяваше много. Но пък навлязох в архитектурната професия от практиката, придобих и много чисто технически знания и умения, които днес ми помагат в моята работа.
- А откога е влечението Ви към рисуването?
- Като малка, в училище, много обичах да рисувам. Моето поколение работехме с глина, купувахме си топки от Женския пазар. Много ми харесваше и си правех едни малки неща, които пазя до днес. След като завърших гимназия и ВИАС, не съм се занимавала с това, защото не съм имала време. Ожених се и родих дъщеря си, която вече е на 25 години. След 8 години дойде и синът ми, който сега е на 17.
- Как се случи, че се върнахте към любимите си занимания от детството?
- Бях около 36-годишна, когато реших да се запиша на курс по рисуване, за да разбера дали наистина имам някакъв талант. Отидох при известния художник Никола Ангелаков, който събираше малки групи от 2-3 души в ателието си и ни учеше да рисуваме натюрморти, пейзажи и композиции. Той ми даде много като човек, като нагласа към изкуството, като възможност да видя един творец как живее. Той е много богат като личност и ми даде положителен стимул в посока към творчество. По това време усетих някакъв импулс да си купя глина и да изработя фигурки за себе си. Така започнах през 2012 г. В съседния блок живееше един керамик, който имаше пещ, на него давах фигурките да ги пече. Започнах да правя медальончета от глина. В Синеморец имаме малка къща, едно лято си наех сергийка и ги изнесох да ги продавам, скоро всички се изкупиха.
- Тогава ли добихте кураж, че имате художествени умения?
- Да, това беше и моята идея - да видя реакциите на хората, дали ще ги харесат. С парите, които спечелих, си купих първата пещ - тя беше огромна, а аз отначало правех съвсем малки фигурки. Междувременно още бях в архитектурното бюро, но в един момент работата силно намаля и ми се отвори време и възможност да понапредна в творенето с глина. Малко по малко започнах да правя по-големи фигури, участвах в изложенията за ръчно изработени неща в НДК, свързах се с хора в една галерия, после в друга и... така работата потръгна. Седем години преподавах работа с глина в детска градина, два пъти в седмицата.
Много ме беше страх, когато започвах, защото тръгнах от нулата по съвсем неутъпкана пътека. Същевременно се чувствах невероятно въодушевена и радостна и процесът неусетно ме увлече и насочваше във вярната посока. Ключовият момент беше да си повярвам и да преодолея колебанието вътре в себе си. Постепенно натрупах опит и сега съм по-уверена, а и мога да се издържам с това. Направих първата си самостоятелна изложба, участвах в общи експозиции с други автори у нас и в чужбина, след това показах още две изложби в галерия "Париж".
- Сюжетите Ви са приказни, героите Ви седят на Луната или гледат към звездите и мечтаят, сред тях има хора, животни, птици...
- Да, имам една серия с Луната - нали казват, че Луната е нашата истинска същност, тя е емоционалният ни свят. Звездите пък са свързани с мечтите, с безкрая. Искам моите работи да радват хората. Когато започна да създавам някаква скулптура, след това често променям идеята, измислям героите в движение. Малкият принц и Лудият шапкар от "Алиса" са приказни герои, другите са измислени. Много обичам да втъкавам някаква закачка, творбите да имат послание и да създават емоция.
- Правите ли произведения по поръчка?
- Веднъж съм правила Жана д'Арк - един французин си я поръча, но се измъчих, защото не знаех какви са очакванията му. Той си я купи и каза, че я харесва. Но не обичам да работя по този начин, защото е много рисковано. Освен това, когато създавам нещо по поръчка и ми липсва вдъхновение, много трудно се работи, когато не чувстваш пълната свобода да си пуснеш въображението. Имала съм случаи някой да хареса дадена фигура и да ми се примоли да му направя същата. Но винаги се получава различно. Не обичам да повтарям.
- Книгата често присъства във Вашите творби.
- Книгата дава знание, приказките съдържат натрупаната мъдрост на хората през вековете.
- А Вие какво обичате да четете?
- Преди много четях романи, но сега, когато имам време, по-скоро чета философия, психология, езотерика, книги за взаимоотношенията между хората. За да разбера себе си и другите по-добре. Вярвам, че всеки отговаря 100 процента за това, което му се случва, и ако очакваме нещо в света да се промени, е най-смислено да подредим първо нас самите. Важното е нашето отношение към случващото се - дали се чувстваме жертва или ще намерим решение. Според мен винаги има решение.
- Как тези Ваши разбирания се отнасят към заобикалящата действителност, която е доста по-материална?
- Ще Ви дам пример: една американка си поръчва доста неща от мен по интернет. Преди две години е била болна от КОВИД. Разказа ми, че е имала тежки последствия и дори заради това е престанала да работи. И ми сподели, че моите творби й носят такава радост, че като ги види, й се отваря сърцето и й става по-добре.
- Хората, които си купуват Вашите произведения, по какъв начин стигат до Вас?
- В София, в галерия "Париж", както и в "The Gallery" срещу Руската църква, винаги има по няколко мои творби. Изпращам и във Велико Търново в "The Craft House", във Варненската галерия "Папийон". Качвам снимки в сайта, и там също ме намират хората.
- Оставяте ли за себе си някои от тях?
- Не, вече не преживявам раздялата с творбите си. Трябва да има движение, да отиват при хората.
- Стилът наив е по-близък до масовата публика, разбираем и симпатичен за широк кръг хора.
- Той въздейства пряко на душата. Има и художници с академично образование, които в един момент започват да рисуват в този стил. Защото той дава голяма свобода, по-спонтанно, искрено и по детски можеш да изобразиш света. Творбите на децата са най-автентични, излизат от сърцето.
- Как се отразява на децата общуването с изкуство от ранна възраст, какво им дава?
- Много добре. Развива фината моторика. Възпитава усет на децата към изкуството. Те много се забавляват. Веднага си проличава кои деца имат талант, но абсолютно всички са погълнати от заниманието. Глината е много благодатен материал, гъвкав, дава голяма свобода.
- А Вашите деца как се отнасят към заниманията Ви?
- Дъщеря ми учи биохимия, почти завърши, синът ми още е ученик. Интересно им е, поощряват ме, споделят ми впечатленията си за моите творби.
- Ще разкажете ли какъв е работният Ви процес?
- Първо се извайва фигурата с всичките й форми, както ще изглежда, когато е готова. Оставя се да съхне, което отнема около три дни - за да изсъхне добре в дълбочина, преди да се изпече. След това с инструменти и с мокра гъба се изчистват излишните елементи, ретушира се. Фигурата се слага в пещта и става твърда, здрава, готова за глазиране. Два пъти се пече, при второто печене вече е с глазурата. Обичам да използвам ангоби - фина глинена течност с пигмент.
Докато стигна до тънкостите, много литература изчетох, гледах клипове в ютюб, търсих учебник за керамици в Художествената академия, но не намерих. Много неща съм опитвала на принципа проба-грешка, също и по отношение на съчетаването на цветовете. Най-хубавият момент е след второто печене - оставям пещта два дни да изстине хубаво, отварям капака и най-голямото вълнение е да видя какво се е получило. Защото глазурата, когато се нанесе, не прилича на това, което се получава в крайния вид. С керамиката може да се експериментира и откриват нови неща до безкрай.
- Какво Ви дава изкуството на керамиката?
- Работата с глината невероятно ме зарежда, за мен това е чиста радост. Творческият процес е пътуване, което ми разкрива много за мен самата - каква искам да бъда, какви бариери имам за прескачане, как да следвам вътрешната си потребност. Начинът, по който се чувствам, ми е най-сигурният ориентир, когато работя. Най-ценното нещо е да намериш призванието си и след това да си упорит и търпелив да го следваш и развиваш.