Изборите в САЩ: химери и реалност

Трета част

"Капиталистическата система не е "хармоничен" режим, чиято цел е да задоволява нуждите на своите граждани, а е "антагонистичен" режим, осигуряващ печалба на капиталистите".
Михал Калеки (1899-1970 г.) - полски икономист

"Колко ужасно е всичко да зависи от ракурса на камерата!" - възкликна с разочарование кандидатът за президентския пост от Републиканската партия Ричард Никсън през 1960 г. след първия си телевизионен дебат със своя съперник от Демократическата партия Джон Фицджералд Кенеди.
Тези четири публични презентации на възгледите, ораторските умения, физиогноматичните прояви на двамата кандидати за стопани на Овалния кабинет в Белия дом през следващите четири години всъщност са

първите предавани едновременно

по телевизията и радиото дебати между президентски кандидати в Съединените щати. Датите са 26 септември и 7, 13 и 21 октомври 1960 г. Освен това през същата година президентската надпревара е първата, когато мнозинството от американските семейства вече притежават телевизионни приемници. Дебатите привличат близо 70 милиона зрители, най-високия показател за телевизионна аудитория на събитие до този момент, ако бъдат изключени световните серии по бейзбол и голф. За да направи дебатите възможни, американският Конгрес суспендира правилото, изискващо електронните масмедии да предоставят "еднакво време" и на кандидатите от малките партии. По това време съществуват не по-малко от 14 второстепенни политически партии, включително консерваторите, социалистите и Националните вегетарианци.
 Благодарение на своето обаяние, поведение и способност умело и компетентно да отговаря на твърди и неудобни въпроси, Джон Ф. Кенеди изглежда печели спрямо Ричард Никсън първия дебат. Републиканският кандидат се откроява на телевизионни екран със своята избухливост, несигурност и невротичност, а и бледа физиономия, като ярко контрастира на младостта, увереността и жизнеността на съперника му от Демократическата партия за президентския пост. Първият дебат е преценяван от американските политолози като    

източника на кредита на доверие

получен от Джон Кенеди на изборите, въпреки че превъзходството му по време на дебата е доста минорно, според извършените после социологически проучвания. По-късните три дебата са преценявани като равни.
Всъщност "прародителят" на политическите дебати в Съединените американски щати е серията от публични полемики между Абрахам Линкълн и Стефан Дъглас в борба за сенатското място от щата Илинойс (1858 г.). Дъглас печели изборите, но дебатите създават за Линкълн национална известност. Само две години по-късно Абрахам Линкълн побеждава сенатора Стефан Дъглас и двама други кандидати за президентското кресло в навечерието на Гражданската война.
Един важен радиодебат се осъществява през 1948 г., при който републиканските кандидат-съперници Томас Дюи и Харолд Стасен се срещат преди предварителните избори в щата Орегон. Мелодичният глас и отработената дикция на Дюи дирижират дебата, доминират дискусията, като окончателно погребват шансовете на Стасен преди предварителните избори на републиканците в щата Орегон.
Популярността на телевизионните дебати генерира подобни изяви между окончателните президентски кандидати Джералд Форд и Джеймс (Джими) Картър (1976 г.), Джими Картър и Роналд Рейгън (1980 г.), после между двамата кандидати за стопанин на Овалния кабинет в Белия дом Роналд Рейгън и Уолтър Мондейл през 1984 г., както и изправя един срещу друг Джордж Буш и Майкъл Дукакис четири години по-късно.
През 1992 г., по време на своя първи мандат като президент на Съединените американски щати, по време на кампанията си за преизбиране на този пост, Джордж Буш отказва да се срещне с кандидата на Демократическата партия за президент Уилям (Бил) Клинтън в телевизионни дебати. Но категоричният публичен натиск принуждава Дж. Буш да промени на сто и осемдесет градуса своята позиция. Дори нещо повече: като умел демагог той си приписва "заслугата" за инициирането на серията от телевизионни дебати между него и съперника му от Демократическата партия.
Но при изборната президентска надпревара през 1992 г. в публичните диспути между съперниците за висшия държавен пост в САЩ участниците са трима на брой. Към традиционните представители на двете най-големи американски партии се присъединява и независимият кандидат милиардерът Рос Перо. Неговите непрекъснати атаки (по същество) срещу Джордж Буш позволяват на Бил Клинтън да се промъкне невредим през дебатната битка.
Твърде чувствително към публичния облик на евентуалния бъдещ държавен глава, американското избирателно тяло

не прощава дори само един грешен ход

Например догматичното държане на Майкъл Дукакис при отговора му на журналистически въпрос дали би одобрил смъртното наказание на хипотетичен убиец-изнасилвач на собствената му съпруга, като противник на най-тежката наказателна мярка. Тогава М. Дукакис се увлича в абстрактно, но неемоционално теоретизиране за основанията за отмяна на смъртната присъда от арсенала на наказателното право. И този елемент в предизборната му кампания оказва силен негативен акцент върху нея.
Каква е ситуацията в България преди изборите за президент на 6 ноември?
По разбираеми (но неприемливи в никакъв случай) причини устойчива традиция през изминалите близо 27 години след 10 ноември 1989 г. за извършване на преки дебати по време на предизборната надпревара, независимо за какъв вид избори (президентски, парламентарни или местни), в България не е установена.
Защо ли?
Публичните диспути още в древна Гърция, после през тези в Сената на античния Рим, са били неумолим тест за личните качества на отделните политици.
Великата сила на устната реч винаги се е ценила от хората високо. Но тя, тази реч, в устата на един не оказва никакво дълбоко въздействие върху неговите слушатели, а от устата на други хора ни кара да се радваме или да негодуваме, да се смеем и да плачем.
Обществената необходимост породила създаването и извеждането от практиката на прийомите на ораторското майсторство, тяхното обобщаване и обособяване в специална наука - реториката.
В условията, когато устното слово било почти единственото средство за изразяване на мисли, когато само успешната реч в народното събрание или във форума в демократическите робовладелски държави Атина и Рим можела да измени хода на политическите събития, когато от нея зависело решението на съда, когато не на последно по важност място блестящата реч откривала пътя към слава, почести и богатство - то тогава е напълно ясен интересът към ораторското изкуство и стремежът то да бъде овладяно.

Да, но не и тук

върху територията на България! Където доминира технологията на надговарянето. Механизъм за сглобяване на фразеологични конструкции, които са твърде далеко от постулатите на Аристотел в написаното от него през 335 г. пр.н.е. в "Реторика. Наука за законите за изразяване на мнението".
Именно въз основа на примера на древния свят ясно се проследява една закономерност: красноречието процъфтявало и набирало сила във време на най-голям разцвет на демокрацията, на културния и политическия живот. Имайки предвид това обстоятелство, В. Г. Белински пише, че в "красноречието има цел - винаги практическа, винаги определяна от времето и обстоятелствата".
Е, точно тук са и двете ахилесови пети на мнозинството от българските политици. Понеже само по себе си спечелването на дадени избори не може да представлява крайна цел, окончателна мотивация за социален инженеринг. То е не повече от един елемент от инструментариума за реализирането на определена концепция за функционирането в политически и икономически аспект на дадена нация в определен исторически период.
Съдържателни публични дебати, с потенциал да ориентират обективно суверена коя от възможните хипотези за обществено политическо развитие на България да избере, е възможно да бъдат осъществени единствено при конкуриране на цялостни, исторически обосновани визии за социален инженеринг.
Визии, които да гарантират действени механизми за непрекъснато във времето прилагане на принципа за социална справедливост. Като единствената реална гаранция за неговото функциониране е също непрекъснато осъществяваният контрол от страна на суверена върху лицата, на които той е делегирал (но обратимо във всеки миг!) властови потенциал.
Както доказва - и то неоспоримо! - цялата човешка история досега, независимо от вида на обществено-политическата система, при отсъствие на контрол върху управленската сфера от страна на суверена, социалната справедливост остава не различна от абстрактно понятие.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България