Изкуството трябва да изразява позиция

Рада Якова е родена на 7 юни 1980 г. в София, където е завършила НУИИ "Илия Петров", след това е приета в НХА, специалност книга и печатна графика под ръководството на проф. Паскалев. След завършването на първи курс заминава за Виена, където през периода 2000-2008 г. учи в Университета за приложни изкуства, специалност графичен дизайн и реклама при проф. Люрцер. През 2010 г. става Магистър на изкуствата с дипломна работа по живопис под ръководството на проф. Кайзер. От 2010 г. живее и работи в София.

- Две изречения в "обръщението" ви към зрителите на новата ви изложба силно ме впечатлиха: "Картината е добра, ако докосне нещо във вас. Ако просто ви харесва, даже и ако сте единствен, на когото е харесала." Това напълно съвпада с моето виждане за преживяването на изкуството.
- Това беше поводът за тази втора изложба. Разбира се, аз нямам много голям опит, но първата ми изложба в София миналата година беше точно такава. Смятам, че картините ми не бяха много достъпни за широката публика, бяха по-трудни за разбиране. И въпреки това беше голям експеримент да видя кой наистина ще ги хареса. Едно е да кажеш - много интересна изложба!, което обикновено значи, че човекът точно не може да даде оценка, но иска да бъде позитивен. А някои идваха при мен и възкликваха - о, страхотни са! Други си мълчаха, трети казват - не разбирам, не знам. Няма нужда човек да разбира. Критиците могат да преценят кой е по-добър в техниката, дали е взаимствал отнякъде, от какво е повлиян и т.н., дори си позволяват да определят в какво настроение сме били, докато сме рисували... Винаги се смята, че изкуството е било за една по-висока класа, но нека и другите имат смелостта да кажат, дори за някоя много известна картина - не ми харесва. Както и за някоя творба, която никой друг не познава или пък всички критикуват, човек да каже - на мен ми харесва. Хората трябва по-спокойно да се отнасят към тези неща.
- Според заглавията на двете ви изложби - "Не очаквай нищо" и "Ловец на мечти", те нямат рамка, а дават някаква отвореност към различни търсения и разбирания.
- За "Ловецът на мечти" бях удивена - хората наистина разбраха идеята ми. Изложбата беше правена първо за Виена и след това я подредих в Музикалното училище. Бях снимала стари сгради от България и върху тях бях рисувала. И с двете ми изложби искам да покажа, че изкъртените сгради могат да бъдат оживени, от наша гледна точка да се променят. И хората го видяха, дори ми дадоха много повече идеи...
- Изкуството всъщност възпитава ли?
- Ами ако успея наистина да променя погледа на някого с първата ми изложба, може би може да се нарече възпитаване - промяна на гледната точка или нова гледна точка.
- Общуването с изкуството развива усет, вкус, кара те да мислиш, да търсиш, да откриваш неща.
- Да, може би особено днешното изкуство трябва да дава гледна точка, да изрази някаква позиция. Съвременното изкуство трябва да разширява мирогледа. Класическото изкуство, което е най-широко застъпено в България, е прекрасно, но обикновено не дава гледна точка. То е красива картина, която седи на стената. Докато при модерното - може на пръв поглед една картина да е "грозна", но ако в нея има идея, която ти харесва, ти купуваш и взимаш вкъщи идеята. Това е същината.
- Днес купуват ли се картини?
- Не мога да кажа, че се изхранвам от картини, но все повече работя в посока популяризиране на изкуството. Работя с идеална цел, много повече влагам, отколкото изкарвам, но това за мен, за щастие, не е най-главната цел. Защото явно има друг, който да се грижи за парното и за всекидневните ми разходи и съм освободена от това да рисувам заради вкуса на другите. Разбира се, че се интересувам от оценката на хората, тя е важна за мен, но когато рисувам, не мисля за публиката. Ако вярваш в идеята и тя е вложена в твоите картини, хората ги оценяват.
- Живяхте доста време в Австрия.
- Плътно 7 години и още две се движех между България и Австрия.
- Да учите ли отидохте?
- Това беше целта ми. Но в Университета за приложни изкуства се кандидатства на място. Това беше една проба всъщност. Кандидатствах графичен дизайн и реклама - нещо много ново за мен. Тук съм завършила живопис в НГИИ "Илия Петров", не знаех какви са изпитите, но не разбирах какво значи да нарисуваме реклама. И реших да пробвам, с много малко немски, но Австрия беше най-близо. Дори не знаех колко известен е моят професор, който ме прие там. Искаше ми се да уча нещо модерно, съвременно, много исках, но не бях убедена, че знам къде съм тръгнала и дали мога. След като ме приеха, от всички чувах - а, ти си при проф. Люрцер! И чак по-късно разбрах къде съм попаднала. Това е един от последните титани, невероятен човек в света на рекламата, основал още по времето на Лео Бернет първите рекламни агенции в Европа, много космополитна личност. Още първата година го впечатлих с рисуването си. Всички правеха рекламите на компютър, аз още не можех да работя на компютър, но денонощно рисувах, за да направя рекламата толкова реалистична, че да седи по-хубава от компютърните - затова пък ми помогна подготовката ми в нашата гимназия. Смея да твърдя, че първите години му бях любимка. После имахме разногласия - може би се оформих като творец, имах мнение по всички въпроси, започнаха и нашите спорове, но това не е лошо. Тъй като вярвах в това, което правя, имах повече увереност, че мога да споря с човек като него.
- Единствена българка ли бяхте в университета?
- О, не. В моя клас имаше още едно момиче, в предишната година - две момчета, които познавах от България...
- Значи имат представа от българите и за образованието, което се дава у нас.
- Имат представа и в някои специалности това много им харесва, но в други - категорично не. Като например живопис - най-често не приемат българите, защото класическата школа колкото ни дава, толкова и ни ощетява. Тъй като не ни дава възможност да се развиваме, да еспериментираме. След като учих 7 години дизайн и реклама, имах разни разочарования от рекламната сфера. През цялото време съм учила да бъда креативна, да мисля различно, да давам уникални идеи, а накрая разбрах, че клиента изобщо не го интересува това нещо. Той си иска най-елементарната реклама и не приема дори много интересни идеи. Да, може би плаща много добре, но къде отива творческата работа... И така реших да завърша живопис, да се преместя, което е безумно трудно. Професорът по живопис ми каза - няма как да стане! Но аз много упорито исках да му докажа, че макар да съм учила класическа школа, за толкова години във Виена съм се променила. Трябваше една година да се доказвам, след това проф. Кайзер ми разреши да завърша живопис. И беше прекрасно - този човек ми отвори пътя, който сега искам да следвам. Важно е такъв човек да е потвърдил - да, можеш. Дава ти много повече вътрешна увереност.
- След всичките години учене и положителни преживявания се предполага да продължите развитието си в онази среда, но изведнъж се връщате в България... Не е много обичайно в днешно време за младите българи.
- Много смело се върнах! Беше време да реша какво да правя. Но забременях - бях във Виена, а бащата на детето ми - също българин, работеше в Москва. Обожавам новите места и новите предизвикателства и Москва винаги ми е била "в списъка". Исках да отида в Москва и да превземам рекламния пазар, но не да гледам детето си там. Затова решихме двамата да живеем по средата - заради Мартин, който вече е на две години и половина, и заради мен. Сега рисувам тук. И във Виена нямаше да ми е лесно да пробия в някоя галерия, макар че са по-отворени към изкуство и човек по-лесно би си купил картина и би извадил някаква сума, която не е малка. Тук на някого може да му се иска, но картината няма да го нахрани...
- Извън рисуването на картини се занимавате с илюстрирането и оформлението на книгите на издателство "Дамян Яков".
- Много ми е интересно, защото оформлението на книгата е нейната реклама и се грижа за естетския вид на изданията. А иначе - илюстраторът е подчинен на текста и на автора. Аз съм творец, но подчинявам това, което правя, на това, което вече е книгата. Много тежки спорове имаме понякога с издателя, но защитавам моите решения докрай. (Смее се.)
- Известно е, че във Виена културата е издигната в култ и от съвсем малки децата се възпитават в отношение към изкуството.
- Винаги ми е правило впечатление, че в галериите има от най-малки - от детски градини, до големи ученици и студенти. Водят децата да рисуват пред някоя от картините, като през това време им разказват за автора, за епохата и т.н. Ето това го няма при нас - още от малки да им се говори много за изкуство, да растат с него, не да бъде само час по музика и час по рисуване, а много повече с преживяване на този час. Там има музеи специално за деца, където всичко се представя чрез игра. Виена се бори за столица на изкуствата заедно с Париж, Берлин също набира скорост, Истанбул също, както знаем... Те участват в тази надпревара, хвърлят се страшно много пари за това. Моето училище е най-високо спонсорираното в цяла Австрия, да не говорим, че моят клас беше обвъзран с много техника, всяка година се подменяха компютри и всичко, каквото трябва. Ние сме най-малкото училище във Виена с най-голямо спонсорство - канят се като лектори светила от цял свят, не само от Виена се избира кой да бъде водещият професор. А след завършването, още с дипломата ми връчиха една папка с информация към кои сайтове мога да се насоча, които спонсорират, кои галерии са във връзка с университета. Не просто те пускат да се оправяш сам. Най-малкото ти дават няколко адреса, ориентират те общината и държавата какви субсидии дават, може да кандидатстваш за ателие и месечен доход - какво по-хубаво от това за един току-що дипломиран творец!
- Какво най-много ви липсваше през годините извън България?
- Близките, приятелите, храната...
- Кои са нещата, които правят живота на обикновените хора там по-лесен?
- В началото ми беше много трудно, че всичко е уредено, трябваше да спазвам реда. След всички тези години, когато се връщаш тук, е много трудно, защото при нас няма никаква логика, цари хаос, но се нагаждаш. И там има чисто битови неща, които пречат и дразнят, както навсякъде. Но ако ние се притесняваме за хляба, те се притесняват за малко по-други неща. Има го напрежението на града. Но много добре умеят да си почиват, взимат си колите и излизат извън града или в многото хубави паркове, които са навсякъде, излягат се на тревата, дори по бански, и си почиват. Аз така празнувах рождените си дни - моята баба ми правеше питка, пращаше ми я и там правех пикници с приятели. Тук много искам да си направя пикник, но няма къде да седна...
- Каква е според вас основната разлика между българите и австрийците?
- Ние сме много непосредствени, искрени, това, че повече избухваме - е от искреността. Те са много мили наистина, но прикриват малко повече емоции, макар да не спират да се усмихват.