Какво ви става, хора?!

Отново беше Девети май. И отново този ден предизвика различни мисли, чувства и емоции за милиони хора по света. В това число и за нас, българите. От ранни зори медиите ни разпънаха между Деня на победата над хитлерофашизма и Деня на Европа. Какво ви става, хора?! Още ли сте под въздействието на антикомунистическата параноя, че Денят на победата е свързан със Съветската армия, а всичко, свързано със Съветския съюз и Русия, е позор и срамна тайна от миналото?
Защо точно на Девети май - в деня, спасил човечеството и оставил сериозни поуки за бъдещето, повечето медии ни заливат с жалки опити за манипулация и пренаписване на историята? Защо ни пробутват едни и същи особи, които от екрана, без свян и срам, без мисъл и отговорност за днешните и бъдните поколения, се опитват да подменят едни ценности с други? И да ни убеждават, че виждаме не това, което виждаме, а  друго - каквото те и техните ментори преценяват за истинно.
Слава Богу, все още са живи ветераните от войните, героите, без които днес нямаше да ги има нито демократичните ценности, нито настояща Европа. Вчера те разказаха със сълзи на очи, с трепет в гласа и с радост в сърцето за своя празник, истинския Ден на победата, Деня, без който нямаше да ни има. И ако сме справедливи и безпристрастни към историята, отговорни към бъдещето и реалисти за случващото се, длъжни сме да признаем: нямаше да има Ден на Европа, ако нямаше Ден на победата. Разумът и отговорността към тези, които идват след нас, ни задължават всяка година да си го припомняме. И да не го изтриваме от кинолентите. Да не го изхвърляме от ефира. Да не го заличаваме от паметта на човечеството. Да не го подменяме с плява, с измислени нови герои и фрази. Не само на Девети май. И винаги да реагираме остро и безкомпромисно на всеки опит, дръзнал да прекрои историята в угода на собственото си живуркане.
Кой във вчерашния ден на сълзи на радост и лична трагедия, сполетяла милиони семейства в Русия, в Европа и по света, дръзна дори да помисли, че този изстрадал народ, руският, може да роди "новия нацизъм на ХХт век"? Що за болен мозък? Коя простосмъртна ръка понечи да драска в социалните мрежи, че парадът на Червения площад е "виагра за ветераните"? Що за кощунство! Що за хора са тези празнодумци и празнописци! Видяха ли те кадрите от Севастопол, където по суша, море и въздух се усещаше радост, гордост, съпричастност и Победа? Съзряха ли сълзите в очите на единствения летец в света, пилотирал военен самолет с една ръка? С каква гордост и преклонение се докосваха до него децата и бъдещите военни пилоти. Чуха ли вувузелите на демокрацията думите на десетки ветерани, че миналото не бива да се повтаря - нито в Киев, нито където и да е? Усетиха ли тези особи празника - в руската душа, и не само в нея.
Кои европейци вчера си казаха "Честит празник" за Деня на Европа? Как ние, българите, усетихме, че Европа празнува? Кога разбрахме, че сме част от този празник: преди 1989 г., когато бяхме в кюпа, отричал възникващия ЕС; след това - когато коленопреклонно молехме да ни приемат в Европа - там, където сме били много преди други народи и държави; или може би днес, когато евроскептицизмът, резултат от надменната политика на богатите в САЩ и ЕС, расте с всеки ден?
Дори Денят на Европа бе прилапан от жалки опити за извличане на политически дивиденти. По предложение на Малина Едрева (ГЕРБ), член на групата на ЕНП в Комитета на регионите в Брюксел, вчерашният 9 май бе обявен за Европейски ден за солидарност с народа на Украйна. С кой народ на Украйна? Къде е едното, къде е другото? Кому хрумна гениалната идея със случващото се в Украйна да замете под миндера Победата над нацизма? Кой от вчера, на нов глас и с нови бурени, се опитва да заплеви това, което цял свят не отрича и не може да отрече на руския народ - огромния принос за Победата над фашизма, за Спасението на човечеството, за Бъдещето на Европа. Самата Русия никога не е отричала и няма да отрече приноса на всеки народ, на всяка държава към разгрома на нацизма.
Девети май 2014 г. е зад гърба ни. Всеки има право на избор какво да отбележи на този ден. Важното е изборът да бъде достоен. И да сме пределно честни пред себе си, пред историята и пред поколенията от какви изходни позиции вървим и накъде вървим. И дали когато робуваме на нисши страсти и предразсъдъци, не рискуваме да се погубим.