Камбаната хвана паяжина

Стефан Северин

Случайно направих справка и зинах от изненада: във Великото народно събрание (1990 г.) 22 процента от общия състав - около 90 души, бяха писатели, художници, публицисти, университетски преподаватели, че дори и музиканти. Смелото слово на Блага Димитрова, на Радой Ралин, Николай Генчев, Христо Ганев, Валери Петров, Йордан Радичков, Георги Мишев, Иван Радоев, Стефан Продев, Тончо Жечев държеше бодър духа на обществото.
А четвърт век по-късно във властта остана сал един... да мятка крачоли в културното ведомство: любимецът на Георги Джагаров и Илия Павлов, министър Вежди Рашидов. Толкова. Които измряха - мир на безпокойствията им, ала живите? Къде се запиляха нашенските интелектуалци през последните двайсет години: живуркат в уютните си апартаменти, обитават вили с високи дувари, разказват героични спомени как някога о, колко страшно е било, когато тайничко са чели Солженицин, когато една книга е върната от печат, когато е свалена театрална постановка... И как те храбро са се опълчвали срещу властта в Клуба на журналистите и писателското кафене!
Сега за онемяването пак ли комунизмът е виновен и призракът ДС? Какво трябва да стане в Отечеството, та да изплюят сливите от устата си и да изпъшкат: народе... Не с въпросителните на Левски, а с удивителни. Сега засега народът им се удивлява на хипнозата, в която са изпаднали. Един мастит учен наскоро се опита да формулира "мълчанието на агнетата": интелектуалното поле било в криза! Академично звучи, нали? Ами кое поле у нас не е в криза? И нали точно защото сме потънали до ушите в икономическа и духовна разруха, те трябва да ни стреснат, а не да се крият като мишоци. Обществото има нужда от техния разум и слово, което да възпламенява, да сваля от него оковите на заблудите, недоразуменията и да предлага отговори на въпросите без отговори. Тотално мълчание.
Е, имаше един писател с як български кокал и дух, който гордо заявяваше: "Главата ми да отрежат, пак ще викам да живее България!" Хайтов отдавна го няма. Няма ги тревожните и гневни интелектуалци, та с цяло гърло да извикат като великия Зола: "Аз обвинявам!" Ако продължават да се спотайват, народът ще ги обвини.
Спомням си как тревожно и чутовно проехтя "Вик за Русе!" на Светлин Русев, пуснат през пролетта на 1989 г. във в. "Народна култура". Сега патриархът на българските художници се е кротнал и не обелва и думица. Защо не напише "Вик за България!" Нима някогашното обгазяване на Русе е по-важно от сегашното опустошаване на цялата държава? Къде е Стефан Цанев, който някога написа трогателния поплак "Жан, иди си с мир!" Сега няма ли повод да напише: "Борисов, иди си с мир!" Гонеше Жан, който е двайсет пъти по-образован от Б.Б., а сега мълчи царствено! Цанев запраши по тихите и спокойни сокаци на историята - там е по-уютно. Млъкна. И Антон Дончев е потънал в тишина.
Нали свещен дълг на интелектуалците е да са посредници в хармонизиране интересите на обществото? Тяхната отговорност е много по-голяма, защото от техните уста народът очаква да чуе истината. И да вдигат те булото на манипулативните лъжи. Те нали са по-умни от нас и това трябва да го умеят?
Никой не ги кара да грабнат плакати и да хукнат по жълтите павета, да крещят пред парламента. Те трябва да бият камбаната! А този, който бие камбаната, не води шествието. Само че камбаната отдавна е хванала паяжина.
Защо мълчат за най-пагубното управление от новата история, за гротесктната манипулация и лъжа на премиер и министри, за тоталната културна разруха, за пародийното ни образование, за ужасяващата неграмотност, за концлагерното ни здравеопазване и безкнижността на младото поколение... Нима и това не ги вълнува? Кой ще им чете книгите, ще им гледа спектаклите, ще ходи на изложбите им? Въпросът, както обикновено се казва, е риторичен.