Късният Юнкер като ранния Атанасов

Нямаше как да не ме трогне фактът, че Жан-Клод Юнкер заговори за либидото. Председателят на Европейската комисия ме върна в далечната 1992-ра, когато публикувах подложената на какви ли не коментари статия "Смяната на системата като смяна на партньорите". Тогава върховете и низините вече не можеха да взаимодействат ефективно и се налагаше промяна. Сините перестройчици обаче я съзряха в кадровите кадрили. Досега вие управлявахте, сега ние ще поуправляваме, беше лайтмотивът им. Новите министри и директори изместиха старите, но заръководиха като тях, че и по-зле. А общественото либидо още повече се спихна. Защото нямаше как да се повиши единствено със смяната на лицата във върховете. Трябваше да се промени и начинът, по който онези горе общуват с тези долу.

Сега не бих си послужил с такива сравнения, не ги намирам за достатъчно прилични. Но пък има кой да върви по стъпките ми. Дори не съм сънувал, че това ще бъде чак толкова високопоставена фигура. Шефът на ЕК видя ключовия проблем в това, че сме загубили своето либидо и не се обичаме едни с други. За последно в Европа е имало колективно либидо в първите години след Втората световна война. В наши дни би трябвало да е много по-лесно да се влюбваме, но не се получавало. Защото не сме знаели достатъчно един за друг. Хората в Лапландия нямали идея какво мотивира хората в Сицилия, а същевременно ЕС се нуждаел от общи правила за всички, натъжава се Юнкер.

Проблемът обаче едва ли е в познанието. Дори да знаем всичко едни за други, колективното либидо едва ли ще скочи. Защото не е сигурно, че с онова, което знаем за себе си, са наясно и там, където се взимат решенията. Нима за Брюксел е толкова трудно да разбере, че и в старите, и в новите зони на ЕС гражданите искат да живеят добре и да не бъдат мачкани прекомерно от капитала? Че общите правила са добре дошли за тях, стига да бъдат наистина общи? Как да повярваме в безпристрастното им прилагане, след като примерно едни страни могат да изграждат газопроводи за доставка на синьо гориво оттам, откъдето смятат, че ще им бъде изгодно, а на други това не се позволява?

Отмина меденият месец, в който смятахме, че думата на Брюксел ще тежи у нас. Не само като спазване на неизброимото количество регламенти, но и като удар върху всичко вътре в страната ни, което ни държи все на последното място в ЕС. Като шамар за онези, които деформират представите ни за справедливост. И които, вместо да бъдат порицани, получават похвали от евроначалствата.

Либидото не може да се повиши с повсеместните прегръдки на Юнкер и с раздаваните от него на килограм целувки. Нито с дружеското пошляпване по врата на онези, които заслужават не един и два плесника. Знаем как се постъпва в Стара Европа със злоупотребилите с публични средства. И сме в правото си да очакваме същия подход и у нас. А не да се мери с друг аршин, че и да се сипят похвали към прегрешилите.

Връщането на късния Юнкер към похватите на ранния Атанасов може и да е полезно, ако това го доведе до извода, че повишаването на евролибидото не може да се случи без промяна в начина, по който Брюксел взаимодейства с хората, независимо дали са в Лапландия, Сицилия или България. Всичко друго би било онова разминаване във времето, за което Христо Кидиков пееше по прекрасния текст на Веселин Ханчев: "Подранило е синчето./ Таткото е закъснял".

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info