Като непотребна вещ

Докато едни жени дават мило и драго (и хиляди левове) да родят дете, други изоставят своите на грижата на държавата. Не знам дали някой би се наел да съди тези от втората група - вероятно всяка си има причина да го прави. Най-често е страхът от липсата на пари или "срамът" от съседите, или страхът от грижа за дете с увреждане. 
Факт е обаче, че България е сред европейските първенци по изоставяне на деца в социални домове. Факт е също, че едва 1 до 2% от тях са сираци. Значи нещо не е както трябва. Спомням си преди няколко години социологическо проучване бе показало, че според 58% от анкетираните "българинът няма нагласа по традиция да се грижи за изоставено дете". За това може би говори образът на храненика в родния фолклор.
Спасителният пояс, наречен приемна грижа, все пак е твърде нов за българина. Той е свикнал да има "свое дете" - да го обича, да се грижи за него, да му се кара и да му забранява разни неща цял живот, дори то да е осиновено... И малцина приемат да са родители за кратко време - докато детето и биологичното му семейство стъпят на краката си. Приемната грижа е форма на закрила на изоставени деца, която от десетилетия се смята за даденост в много европейски страни. Затова там броят на децата в социални заведения е твърде малък. По примера на Европа и у нас от няколко години съществува т.нар. платена приемна грижа. Но се оказва, че и там нещо не е както трябва да е - заплатата на приемните родители не им достига. Така едно изоставено дете може да се окаже, че сменя мизерията в социалния дом за мизерията в приемното семейство. Единственият плюс в такъв случай е семейната среда за хлапето.
Иначе у нас от години се говори за изоставените деца и за това, че трябва да живеят в добри условия, чужди журналисти разплакват зрителите си с покъртителни филми за българските детски домове. А злите езици говорят, че често хората, които работят в социалните заведения, се боят за работата си, ако децата там намалеят прекалено... Очевидно и контролът във въпросните заведения куца.
Така или иначе, държавата прави ситни и плахи стъпки в прехода към новите (за България) начини на грижа за изоставените деца. Ала броят им си остава един и същ - 2000 годишно, плюс-минус 40-50. Бедността, превръщаща се вече едва ли не в национален белег, заплашва все повече родители да изоставят децата си и все по-малко други семейства да имат възможността да се грижат за тях.