20 Февруари 2020четвъртък19:37 ч.

Неизвестно за известното

Кавалерите на перото през Голямата война

Винаги верни на своя народ, българските писатели с прекрасните си произведения съставят най-пълната художествена история на бойните победи и погроми

/ брой: 172

автор:Димитър Копривленски

visibility 2676

Първата световна война, известна като Голямата, е третата поредна за България. И втората поредна национална катастрофа! Знайно е, два пъти в един и същи камък не бива да се спъваш. Но когато този препъникамък е с име "национално обединение", и когато цар е Фердинанд, оказва се - става! Един Ньойски кошмар. И в това страшно изпитание българските писатели остават повлияни от девиза: "Винаги верни на своя народ!" Сега те са много повече. Защото и по мащаби, и по продължителност, и по усилия, и по... жертви, войната е много по-голяма. Различни са и самите кавалери на перото - по жизнен път, по място в литературата, по идеи...
Което може да се приеме и като предимство в описването на бойните действия, бита и душевността. На фронта, на войниците, на българите като цяло. В трилогията "Храбростта и мъката на България" съставителят на том "Военна проза", най-добрият познавач на писателите от жанра, дългогодишният началник на Военното издателство полк. Георги Й. Георгиев представя с по един разказ или откъс участниците с уговорката сюжетите да не се повтарят. И се получава една прекрасна, пак по оценката на съставителя, една цялостна, възможно най-пълна художествена история на войната. Така се възприема и запомня по-лесно, по-дълго, по-емоционално...
Тук ще се опитаме да разкажем по малко за повече писатели, участници във войната. Като признание, като литургия, като поклон. Без тях, без съпричастността им към войната, към победите и погромите на фронта и в тила, нямаше да ги има и разказите, и книгите им. Нямаше как да научим преживяванията на героите. Така човек може би сам ще оцени какво е войната и какво е отношението на писателите към нея. А чрез тях и на българите.
Участието на българските писатели в Първата световна война е импровизирано, доброволно, основно по линия на мобилизирането. Константин Константинов, бъдещ председател на създадения едва в края на 1913 г., след погрома във Втората балканска война, писателски съюз, споделя:
"Никой от ония, които бяха изпитали на своя гръб войните, не искаше и да помисли за нова война, и то само две години след Междусъюзническата... Никой не бе сигурен дали утре... и ние няма да влезем в смъртната игра..."

Войната, видяна отвътре

"От писателите мобилизирани бяха, продължава К. Константинов, Георги Райчев, Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Христо Ясенов... Подвързачов като неслужил остана коректор на "Военни известия" (това е бъдещият в. "Народна армия" - б.а.), Димчо Дебелянов бе временно освободен от мобилизиране поради службата си на докладчик във Върховната сметна палата... Аз оставах да чакам свикването на набора си... Не се забравят ония няколко дни от октомври 1915 г. Денонощно в София по шосето към запад вървяха безкрай пехотни, артилерийски и пионерни части... Започваше новият национален погром."
Така е видял и написал писателят. Сетне ще четем за атаки, победи, освободени български земи, възторзи, радости...
Цели три години ще се проточи тази война. А за нея се говори и знае много по-малко. Вероятно защото Първата балканска се приема за победоносна. За краха във Втората пък са виновни "съюзниците-разбойници". А българите все си остават с бляновете по Одрин и Солун, по Охрид и Скопие. И с утехата, че били "прусаците на Балканите". Както непрекъснато повтаря патриотът по професия и несменяем директор на НИМ. Негово е и определението, че българите "изпъдили Фердинанда Български като бясно псе". Докато истината е, че корононосецът в буквалния смисъл гони по коридорите на вагона с бастуна си дългогодишния си "флигел-адютант", военен министър и български патриот генерал Сава Савов. Както е унижавал, оскърбявал и си е играл с всички. От генерал Рачо Петров и Михаил Савов, през генерал Иван Фичев и Радко Димитриев, до генерал Константин Жостов и Георги Тодоров. За което, разбира се, и те си имат вина.
Ето я и разликата по отношение на писателите в тази наистина "Голяма война". Няма и помен от някаква организираност, защита или насоченост във военната служба на писателите. Пълно безхаберие от страна на писателския съюз, правителството, обществото!

Заблестялата писателска звезда

В отминалата Първа балканска война, още в първия месец, известният проф. д-р Кръстю Кръстев, представя на военния министър ген. Никифоров "Списък с имената на писатели и други интелектуалци", които следва да бъдат изпращани на служба според способностите им. И да бъдат предпазени като интелектуална ценност. Благородна е и постъпката на д-р Кръстев, и изпълнението на молбата му от военния министър, който издава заповед за "безсрочна командировка" на включените в списъка лица. В "Голямата война" това го няма.
Има го обаче "Апел към българската общественост", дело отново на д-р Кръстев, който пренебрегва личните си противоречия с патриарха Иван Вазов и заедно с Боян Пенев отиват при него, за да го молят пръв да ги подкрепи в призива против войната, "за спасението на България". Следват имената на ген. Георги Вазов, ген. Никола Иванов, Тодор Влайков, Григор Чешмеджиев, Александър Обов, ген. Никола Генев, проф. Симеон Ангелов, Христо Силянов...
Важно е да се изтъкне, че още преди започването й и до гибелния й край Българската социалдемократическа партия, заедно с останалите балкански социалдемократически партии, е против Първата световна война. И чрез сп. "Ново време" и "Работнически вестник" тази теза масово се разяснява, подкрепя и разпространява.
Няма как да не започнем разказа си за участието на българските писатели в Първата световна война с подпоручик Йордан Йовков. Най-вече заради участието му и в Балканските войни като командир на рота в 41-ви пехотен полк. В тежко сражение с гърците е ранен и е награден с орден "За храброст".
За този писател много е писано, много се знае, но винаги има какво да се добави. Като това например, че по някое време са заедно на работа с прочутия генерал Иван Фичев - в българското посолство в Букурещ. Те двамата са воювали заедно при Чаталджа. Но "фаталното човече", както Фердинанд нарича началника на Щаба на армията ген. Фичев, оказва се, нито познава, нито е чувал за най-добрия "писател-баталист", за "баталния лирик" Йордан Йовков. Едно е безспорно обаче - за българите между двамата по-познат, по-обичан е писателят. И докато с влизането на България в Централните сили ген. Фичев "се изнизва по терлици", по свое желание напуска армията, защото отново е против, подпоручик Йордан Йовков продължава.
Първоначално той е граничен офицер край река Места. Наложително е едно допълнение. Десетина години кръстосвах кърищата на родния ми Гоцеделчевски край като "командващ противотанковата артилерия в Югозападния военен окръг", както шеговито ме наричаше началникът на артилерията в 3-а мотострелкова дивизия в Благоевград полк. Бамбарски. Как никъде не стана дума, не чух, не прочетох, че тук е пребивавал и певецът на Добруджа. Затова пък, макар и съдбовно късно, името на писателя заблестява още по-романтично. Защо това да не се случи и с други?

Творби от натура

Различно преминава службата в армията на българските писатели. Едни първоначално са в окопите, но после стават редактори, отиват в печатните издания. Други пък започват в щабовете, но за да са по-близо до войниците, до бойните действия, по свое желание се устремяват напред. Споделят собствените си и на хорицата на село и останалите в тила, в обозите, тегоби... Едно е Елин Пелин, друго е Димчо Дебелянов, трето и четвърто са Гео Милев, Иван Йончев.
Писателят Добри Немиров скицира разказа си "При Черна", поместен в тритомника "Храбростта и мъката на България", докато е военен кореспондент на в. "Военни известия". Мобилизиран е два месеца след включването на България във войната. Постепенно ищахът му се увеличава, перото му става все по-плодовито. За да го "захранва", писателят, след само кратък престой в редакцията, заминава на фронта. Разказите му бързо са издадени в сборник, който той побързва да изпрати на другарите си на фронта. Те пък му благодарят, което прави писателя още по-деен. Пише буквално под разривите на снарядите. Такива са и заглавията на разказите и сборниците му: "Нови дни", "Разкази на редника", "В къщи", "Носталгия"... Това е точният писател на фронта.
Един от най-продуктивните писатели става Кирил Христов. Вижте собствените му признания: "Бях в разположение на военния печат, в редакцията на в. "Военни известия". Макар вече на възраст... и при това постоянно болнав, аз доброволно взех участие в една експедиция на кораба "Дръзки" около бреговете на Черно море. Тоя епизод от войната е описан в моята книга "Три дни с миноносеца "Дръзки". Авторът не скрива съпричастността си към тежката съдба на войниците и проявената от тях враждебност към монарха. Като че ли по обем написаното от Кирил Христов надхвърля Иван-Вазовото. Уви. Много далеч по стойност. Има претенциозност, неубедителност...
Нека допълним. Заедно с артистите и музикантите Андрей Стоянов, Димитър Радев, Панайот Димитров, Сава Огнянов, Христина Морфова, Людмила Прокопова, публицистът Велико Йорданов и писателите Елин Пелин, Теодор Траянов, Добри Немиров и Антон Страшимиров, Кирил Христов е в групата писатели и артисти, които от 11 януари до 15 февруари 1917 г. заминават на посещение в Германия. Поканата е от Немско-българското общество в Германия. Посрещане и изпращане с военна музика, посещения на забележителни места, свързани с Шилер и Гьоте.
В Германия единствен Кирил Христов е награден с орден от кайзера за литературната си дейност по време на войната. И той го приема с гордост - без свян.

Една изповед на Иван Вазов

Сред мобилизираните и изпратени на фронта писатели са и Николай Лилиев, роденият в Габрово Христо Цанков-Дерижан, Иван Карановски от Карнобат, Емануил Попдимитров от с. Груинци, Босилеградско, заедно с петимата си братя. За тях всички "войната на всяка цена... сее семето на нова война", тя "носи и една поука".
Важен е и разговорът на Иван Вазов с Иван Шишманов за нагласите и проявите на писателите в тази война. "Аз знам отлично, че тенденциозните произведения не живеят дълго, но какво от туй! Стига човек да е изпълнил своята най-пряка мисия пред обществото... Аз ги писах, за да възпитавам с тях народа си в гореща отечествена любов", обосновава се литературният ни патриарх.
Ето го сега и мъдрецът от Копривщица, авторът на "Сиротна песен", "Един убит", "Тиха победа", "Нощ към Солун"... - Димчо Дебелянов. Неговото име като че ли най-емоционално се преплита с войната и литературата. Редовната си войнишка служба отбива в Самоков, във 22 пехотен Тракийски полк през 1912 г. Откъдето е прехвърлен в Княжево в Школата за запасни офицери. Първата световна война го заварва като чиновник във Върховната сметна палата. Не е мобилизиран, което за всеки друг би било върховно спасение. Но поетът се терзае, че приятелите му са на фронта, рискуват живота си за националните идеи, а той се спотайва. На всичко отгоре заради писателската му дарба лично министърът на войната го е освободил от изпращането на фронта.
Само жестът на отказването му от тихото място, на доброволното му заминаване за фронта да бе, името на Димчо Дебелянов би било светило и пример. А той оставя за българската литература бисерните

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни...

 Включително и от фронта:
 
Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг...

Не достигнал Христовата възраст, за по-малко от половин година на фронта стеснителният Димчо без притеснения е приет от ценителите на мерената реч и от всички като най-точният изразител на "скритите вопли" човешки. Убит е в окопа на ротата му на 2 октомври 1916 г. край останалия днес в Гърция гр. Демирхисар. През 1931 г. костите му са пренесени в Копривщица.

Владайското варварство

Драматично е и участието на Христо Смирненски в тази втора национална катастрофа на България. Той лично дори подпечатва тази катастрофа. Цар Фердинанд, министър-председателят Александър Малинов, лидер на Демократическата партия, военният министър ген. Сава Савов, сменили от 21.VІ.1918 г. Васил Радославов, лидер на Либералната партия, и ген. Калин Найденов, в опит да предотвратят надигащите се войнишки бунтове, но не успели, заедно с известния ген. Ал. Протогеров, по това време комендант на София, изпращат юнкера Христо Смирненски заедно с другите юнкери от Военното училище при Владая да "воюват" с разбунтувалите се войници, тръгнали да потърсят отговорност от царя и правителството. Синовете и децата да се бият с бащите си, с войниците!?!
Този случай, преживяванията му от този бунт и разстрел променят изцяло живота на "вечния юноша на нашата поезия", както го нарича Ефрем Каранфилов. Тази трагична "среща" го прави воин от страната на народа, от страната на класата на бъдещето. Защото само работническата класа може да даде справедливост на хората.
Ето как, без да е бил по фронтовете на Първата световна война, "бледоликият принц и юноша" стига до написването на документалния разказ "Очи". Сюжетът е взет от Владая, където един "бунтовник" е убит:
"Обърнахме трупа и осветихме лицето му, пише юнкер Смирненски... Не, очите му не бяха очи на мъртвец. Те питаха, те плачеха и проклинаха!"
Не е възможно всички участвали в тази "Голяма война" български писатели да бъдат посочени и почетени поне с две думи. По-важното е, че не са забравени, че са оценени и че остават с нас. Ето ги още веднъж: Николай Райнов, Георги Райчев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Владимир Василев, Николай Лилиев, Антон Страшимиров, Константин Петканов, Трифон Кунев, Стоян Чилингиров, Григор Чешмеджиев, Андрей Протич, Стоян Загорчинов, Георги Бакалов...
Писателите дават и своите жертви, сред които са Михаил Летов, Христо Витков от с. Локорско, Стоян Шакле от Самоков, Паскал Михов, търновски учител, Владимир Мусаков... И като че ли за всички най-подхожда стихът на най-пострадалия, на "тръбача", писал за себе си:

Главата ми -
кървав фенер
с разтрошени стъкла,
загубен през вятър
и дъжд, и мъгла
в полунощни поля...

Гео Милев, старши подофицерът, възвестил:
"Аз грабвам в ръка сърцето си и тръгвам готов за бой".
И лаконичните му и актуални до днес "Парадокси": "Фашизмът - един исторически абсурд", "една конспирация против човечеството!"


 Български войници и офицери с пленено британско оръжие - Дойран, 1917 г.

Наша тежка артилерия на позиции през Балканската война


"Атака на нож" - прочутата картина на художника Ярослав Вешин прекрасно пресъздава несломимия боен дух на българския войник


Пред фронтовата землянка. Подпоручик Дебелянов е правият, най-вляво горе
 

Иван Вазов


Димчо Дебелянов

Йордан Йовков

Кирил Христов

Христо Смирненски

Румен Радев: Управляващите да се замислят

автор:Павлета Давидова

visibility 29

/ брой: 36

БАС в София: Спрете Луковмарш!

автор:Велиана Христова

visibility 32

/ брой: 36

Фандъкова забавила с година решението за винетките

автор:Дума

visibility 30

/ брой: 36

Властта отложи влизането в чакалнята за еврото

автор:Дума

visibility 38

/ брой: 36

Харчим 3 пъти повече за почивка в чужбина

автор:Дума

visibility 22

/ брой: 36

ГЕРБ променя нелегално данъци и акцизи

автор:Дума

visibility 26

/ брой: 36

Германски неонацист уби деветима мигранти

автор:Дума

visibility 38

/ брой: 36

Евролидерите обсъждат бюджета на ЕС

автор:Дума

visibility 25

/ брой: 36

Дипломатическа активност заради Сирия

автор:Дума

visibility 23

/ брой: 36

Кратки новини

автор:Дума

visibility 26

/ брой: 36

Тъпанари*

автор:Ина Михайлова

visibility 23

/ брой: 36

Сагата с винетките

автор:Ростислава Иванова

visibility 23

/ брой: 36

Организираният хаос в поземлената реформа

visibility 23

/ брой: 36

Костенските ножари

автор:Михо Червенков

visibility 29

/ брой: 36

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ