10 Юли 2020петък23:08 ч.

Кирил Христов произнася речта си на гроба на Вазов

Черно на бяло

Кирил Христов: Нашият народ открай време е духовно обезглавяван

/ брой: 95

автор:Христо Георгиев

visibility 1028

В навечерието на 24 май и на 170-годишнината от рождението на поета на народа ни Иван Вазов (1850-1921), нека си спомним и за смъртта му, за погребението му преди 99 години, за огнената реч, която произнася над тленните му останки поетът Кирил Христов (1875-1944). Много несправедливи и тежки думи от чужди и близки са изречени за  Кирил Христов и приживе, и след смъртта му. Той ги опровергава само с едно - с творчеството си, с великолепните си стихове, и те потулени днес, със звънкия и мелодичен български език, който мнозина след него мечтаят да постигнат. Може би затова го заливат с хули като никой друг в българската литература. 

Но има и още един горчив, велик миг на признание. Когато народният поет Иван Вазов почива, на гроба му е редно да произнесе слово най-близкият до него по талант и духовност поет. Макар и със скърцане на зъби, отговорните фактори стигат до единодушния извод, че това не може да бъде друг освен Кирил Христов.

След известно колебание той приема тоя трънен венец на признанието. Но речта му изправя всички, както се казва, на нокти. Тя вбесява, по думите на Кирил Христов, и младия ни тогава монарх Борис III. Но изреченото от него е толкова значимо, че не е загубило своята актуалност и сега, 100 години по-късно. Вижте го по-долу и се убедете сами. Отношението на властниците днес към първенците на духа не е кой знае колко по-различно от онова в 20-те години на миналия век. Кирил Христов хвърля в лицето на присъстващите и на монарха тежките думи, че в гените на управниците ни от времето на старите българи до наши дни е да убиват с незаинтересованост, с мизерия и насилие  своите първенци на духа, че "само средствата на духовно обезглавяване са се променили". А тези му думи само няколко години след погребението на дядо Вазов ще се потвърдят, уви, отново за пореден път. 

А днес как е?! Как да е, като малограмотните ни властимащи извършват и не по-малко страшно престъпление - убиват словото дори на класиците ни...

"Време и съвременници",
Кирил Христов, съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски, първа част, том втори, ИК "Парнас" 96", 1999 г.

Ако има българина нещо, с което може справедливо да се гордее, то е езикът. 

Да оставим настрана богатия речник; да оставим настрана суверенната свобода в постройката на фразите - свобода, която ни позволява да изразим най-неуловимите отсенки на мисълта и която е непозната на много от най-обработените езици; да оставим настрана разнообразието в ударенията - преимущество, на което също малко европейски и славянски езици се радват; да оставим чудната игра на представките, особено при глаголите и пр.; нека се вслушаме само в мелодията на тоя дивен език, който малцина и от нашите писатели познават и с който не умеят да си служат.

Каква безконечна скала от звукове! Почни от най-нежния шум на копринен плат, па свърши с това мощно ъ, за което един от най-мъдрите французи, като говори за английския език, що също има тоя звук, дълбоко съжалява, че липсва в родния му. Но нашите хора биха желали езикът ни да има само меки, нежни звукове - да прилича например най-малко на сръбския. Ние не подозираме какво преимущество е, дето в нашия език се намират звуци за най-нежната песен на влюбения и за мощния прасък на бойната тръба; за невнятния шум на есенните листа и за рева на морската буря... Не, тоя малко познат дори нам език, който е класическият език на славянството, който не само не отстъпва на бавния детински руски език, но и в много отношения го превъзхожда тоя чуден език, казвам, може да не бъде свиден само на хора като ония две Вазови госпожици в трамвая към Княжево (вж. разказа "Урок" в сбирка "Пъстър свят"), които мислят, че върхът на всякаква култура и човешка мъдрост е да се бърбори криво ляво един чужди език, и които, като поживяват година-две в чужбина, макар в Русия, после цял живот се лигавят, че уж не могат да получат родните звукове. 

"Време и съвременници",
втора част, том 9

30 септември 1921 г. 

... На 26 ме улови, от името на комитета за погребението на починалия поет, проф. Романски: Съюзът на писателите и Съюзът на учените, писателите и художниците били избрали мене да държа надгробна реч от страна на тия две културни организации. Отказах наотрез (решително - б.а.), сочейки, че нямам глас за такива случаи; че ще ме чуят най-много 10-20 души; при туй с таквоз слабо сърце като моето аз рискувам, поради неминуемото вълнение да си докарам някой фатален припадък...

На другия ден сутринта викат ме при министъра. Там заварвам членове от комисията за погребението, между които и приятеля проф. Арнаудов. 

Омарчевски почва да ме убеждава, че не било важно ще ме чуе ли някой и дори какво ще кажа, а кой ще говори на гроба. Всички бяха на същото мнение. Слушайки ги мрачно, аз си мислех:

"Добре, приятели, ще се съглася, но ще кажа надгробна реч не за Вазова, а за себе си. И ще кажа такива пиперати работи, дето, ако слушателите не са съвсем волове, не може да не ги смъдне. Чакай да видим как сатирата се превръща в надгробна реч"... 

Всички, дори и врагове, побързаха да си изразят хубавите впечатления от речта. Чел съм необикновено изразително - с добра дикция и с една благородна топлота. Аз сам чувствах това. Първите няколко секунди бях тревожен; сърцето ми блъсна три-четири пъти страшно силно; после изведнъж ме овладя таквоз спокойствие - като че около ми нямаше жива душа. Обаче през цялото време съм бил ужасно бледен и Хр. Цанков и няколко други близкостоящи познати ми казаха, че се бояли да се не захлупя сам върху гроба. Колко глупаво би било това!

Най-много потресен от моята реч изглеждаше да е цар Борис, който бе на 5-6 крачки срещу мене вдясно. Той си хапеше устните, да не покаже лицето му линиите на плача. Клепките му се бяха зачервили и след като свърших, той дълго не можеше да откъсне тежък поглед от мене.

"Значи всичко, каквото съм написал досега, е било недостатъчно, за да ме разбереш, та да не бъдеш тъй грубо предизвикателен към мене; значи чрез тая надгробна реч аз ти се открих по-пълно, отколкото с всички свои писания досега? Много трябва да си умен и ти, вижда се!" 

Надгробна реч на поета Кирил Христов пред тленните останки на народния поет Иван Вазов 

Опечалено събрание,

Нека пред тленните останки на великия българин, за чиято реч бяха отворени всички сърца в тоя народ, спрем мисълта си на някои от ония истини, които не е достатъчно само спокойно да знаем. Всеки от нас научава твърде рано много истини: обаче в най-скъпите от тях едвам след години той прониква, учудвайки се сам на себе си, че не е разбрал онова, което отдавна е знаял. Това става в особено важни моменти на нашия живот, най-вече когато се намираме пред затворените очи и навеки занемели уста на един необикновен човек. Пред непроницаемата тайна на смъртта на един носител на безсмъртна мисъл - в нашите души заедно с дълбока печал прониква една нова светлина, една нова възможност за човечност, една нова мисъл, една нова любов към онова, що дава смисъл на земното съществуване на хората и народите.

Скръбни българи, нека постигнем с възможно най-малко думи, по най-късите пътища на мисълта какво бе за народа ни човекът, на чиито тленни останки сме се събрали да се поклоним за сетен път. Той беше силомерът на българския дух. Чрез него народът ни виждаше по-ясно своите истини, чрез него народът ни чуваше по-точно гласа на своята правда, чрез неговото майсторско слово народът ни изразяваше най-съвършено своите болки, своите радости, своите блянове за бъдещето, своя устрем към лъчезарните сфери на неземното, към духовно съвършенство. Загубил Ивана Вазов, българският народ губи голяма част от способността си да вижда ясно, да чува точно, да изразява силно онова, що мисли и чувства. Ето каква сила се откъсва от живия и тъй измъчен организъм на народа ни! Това е една нова неочаквана ампутация, която съдбата прави на българския дух!

Винаги, когато съм участвал при изпращане в задгробните предели някой достоен син на нашия народ, аз съм се питал: не изпращаме ли ние по-често, отколкото другите народи, макар в Европа да няма по-бедни от нас откъм хора на кабинетния труд и хора на организационния гений? Всеки може да направи за себе си една проверка и да види, че това наистина е тъй. Ние губим най-необходимите си деятели или в разцвета на техните сили, или дори преди това. Ние сме тъй сиромаси и в същото време такива прахосници! Защо? 

Един древен летописец, багдадският мисионер у волжките българи Ибн Фадлан, казва за нашите прадеди, обитателите на великанския някога град Болгар, че те вярвали [...], че богато надарените хора сред тях не били за тоя свят, а трябвало да служат на бога: затова ги убивали. Аз се съмнявам, че ще се намери българин, чието сърце да не изтръпне пред това свидетелство на летописеца и който да не си помисли: "Аа, значи тоя народ открай време сам се е духовно обезглавявал! Но не е ли изчезнала с вековете на варварството тая чудовищност, или само средствата на духовно обезглавяване са се променили? Аз мисля, че който си спомни преждевременната загуба на дълга редица ценни българи от епохата на нашето възраждане, от времето на нашите революционни борби и от освобождението насам, включително съдбата на най-силните македонски деятели, ще дойде до заключение, че второто е вярно. Но нима провидението може да допусне това? Животът, преследвайки недостъпни за нашето съзнание цели, създава в даден народ известен брой по-възвишени хора, по-сложни интелекти - създава ги преди всичко за благото на тоя народ. Ако той сам отиде да ги унищожи, ще търпи ли това природата? Та всеки от нас може да намери и в своите лични наблюдения не един случай, за да се увери, че възмездието е неизбежно дори при отделен пакостен човек: че изкупителният удар пада или върху него, или - още по-страшно - върху неговото потомство! Ако се затворим малко по-продължително в тоя кръг мисли, ние непременно ще се запитаме настръхнали: "Няма ли някаква тайнствена връзка между бедите, които съдбата в такова изобилие ни е пращала през вековете, и нашите и на нашите деди прегрешения; не е ли то мзда (въздаяние - б.а.) за това, че ние не само сме отритвали благата на избраните, които провидението ни е пращало, но и сме унищожавали носителите им?".

Обаче трябва тутакси да признаем, че по отношение на своя голям поет нашият народ се погрижи да изпълни дълга си. Той не само не попречи на неговото дело, но и сполучи да му изрази своята безкрайна признателност приживе. Това за нашите условия трябва да се смята едно щастливо изключение. Може би то се дължи твърде много на особено благия характер на покойния поет. Наистина, и той е пренесъл немалко незаслужени огорчения; наистина, ние долавяме, че и той е бил принудван много пъти да позлатява хапа на горчивите истини, които общества като нашето не могат да търпят да им се казват - колкото и необходими да са тия истини за усъвършенстването им; все пак трябва да признаем, че на българския народ не тегнат по отношение на покойника, когото днес изпращаме, ония отговорности, които са легнали на съвестта му за цяла редица други наши деятели, отровени, измъчени от нас, слезли по наша вина преждевременно в гроба и намалили така и без туй малкия интелектуален и морален капитал на нацията. Ушите ни за щастие се оказаха пригодни за истините и словата на народния поет и ние го оставихме да ни говори до старини за добрите и дори за лошите качества на българина, най-често за неговата пламенна любов към родната земя, за неговото трудолюбие, за красотата на неговите планини и полета, за неговия стремеж към просвещение, за неговата храброст на бойното поле, за светите жертви, що е дал във въжделението си да се обедини, за неговата безкрайна печал пред бедствията, които му дойдоха от близки и далечни, за неговата крепка вяра, че в края на краищата не може справедливостта да не възтържествува. Откакто има трета България, никой не е бивал изслушван с по-голяма почит. Благодарение на това писанията на поета нямат вид на интерупта (прекъсване - б.а.), а на органически завършено дело на един цялостен живот. Поне по отношение на този велик българин бъдещият историк няма да хвърли тежки упреци към съвременниците, няма да ни нарече недостойни за него. Повтарям, че ние не само оставихме да се чуе в земята ни великото слово, не само му повярвахме и съобразихме, колкото ни са силите, живота си с него, но и засвидетелствахме по един блестящ начин дълбоката си признателност на поета.Това е важен признак за един голям духовен напредък на българския народ. И ако съдбата ни не бе отнела тъй внезапно народния поет, той тъкмо сега, обогатен с опита на своите 70 години и умилен от любовта народна, би изтръгнал от струните на лирата с най-оптимистическите, най-бодрите звукове за бъдещето на нашия народ - звукове, които тъкмо днес би били балсам за покрусените ни души. Но, уви, въпреки своето могъщо здраве и изпитните на последните години, сегашните превратности, които бяха съдени на народа ни и които, не ще и дума, поетът най-дълбоко изживя, не можеха да не причинят известни невидими разрушения у него. без съмнение, най-много трябваше да понесе органът, чрез който поетът най-дълбоко е живял: сърцето. И може би тъкмо за това като върховна награда на великото сърце, тъй много страдало за своя народ, провидението изпраща на избраника блажената смърт - и то в един момент, когато по прихлупения тъмен хоризонт на България долавяме, макар и слаби, признаци, че не е угаснала за нас навек светлината на надеждата.

Велики учителю, почивай спокойно! Ние даваме обет пред твоя зинал гроб, че ще бъдем достойни за тебе! А можем да бъдем достойни за тебе само така: като не пречим с нищо на твоите сподвижници и продължители; като бъдем справедливи и милостиви към тях; като ги оставим да допринесат към общия духовен капитал на нацията онова, за което природата е вложила сили в душите им; като не се гневим лекомислено, когато трябва да бъдем принудени да ни кажат някои горчиви, но целебни  истини! Само улеснявайки делото на твоите продължители ние, целият народ, ще можем да кажем, че сме заслужили великия учител, когото с такава безкрайна мъка българският народ откъсва днес от своето сърце. 

Спи, богувдъхновени, своя вечен сън все със същата крепка вяра в бъдещето на просветена, духовно израсла България!

ЕП окончателно прие пакета "Мобилност"

автор:Дума

visibility 242

/ брой: 130

Търговията на дребно с рекорден спад през май

автор:Дума

visibility 231

/ брой: 130

Зърнената реколта най-слаба от десетилетия

автор:Дума

visibility 289

/ брой: 130

Турция обяви "Св. София" за джамия

автор:Дума

visibility 154

Don't touch Our Gladstone!*

автор:Велислава Дърева

visibility 447

/ брой: 130

Ще бъде ли реабилитиран Оруел?

автор:Мирослав Попов

visibility 400

/ брой: 130

Датата

автор:Дума

visibility 231

/ брой: 130

В ход е откровен прокурорски преврат

автор:Дума

visibility 1071

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ