Когато бушуват чувства

Милка Радева

Още щом затворих последната страница на "Светлини и сенки" - стихове на Николай Майсторов, издателство "Захари Стоянов", ме овладяха неговите чувства и настроения. Завладяваща е болката от търсеното, но ненамерено светло петно. Мрачни са тоновете, идващи от лутането, от сблъсъка на желаното и безсилието то да се осъществи. Исках да намеря изход, а нямаше. Заедно с автора бях брегът, исках заедно с него да се отрека от топлината на плътта. Студена е душата, увисва ръката в празното пространство. Срещам пустотата. Оставаме сами в тъжна мъгла. Богатата метафоричност налага настроенията. В стаята не е тъмно, но светлина няма. Застой, безсилие. Времето и в спомена, и в този миг, и в бъдещето - не обещава нищо. Николай Майсторов умело налага емоцията. Болеше ме с неговата болка. Колко мъка може да побере и съхрани поезията? Бездната е началото, а поезията е събуждане, раждане в топлината на жена. И тук се излива нежността на поета:

...когато ти,

в самозабрава,

целувката докосна...

...Аз пиех твоите устни извори,

допирах твоите ръце -

притоци на буйния поток вода планинска...

И ето - светлината

...трева зелена пръска аромата силен...

Момичета доскосват спящите мъжки тела.

Нежна, крехка е метафората при надеждата, при светлото чувство. Зеленото на тревата движи мисълта, повдига пелената на затворената тишина, музика и топъл камък в стаята, в ръцете.

Трябват нови думи. И започва от Началото. Пак да търси, да утоли жаждата неутолима. Неспокоен, дирещ дух, за радост неспирен, неувяхващ.

За да стигне до образа и спомена за майката. Колко нежност в рисунъка й, колко надежда жива в майчината ръка. Жадува ласките й. И после следва повик и посвещение на родителите му.

Какво богатство и разнородност на чувството! Радвам се на способността ти да го постигнеш, Николай! Позволявам си да се обърна към теб така, защото се срещнахме преди много години. Едва ли ще си спомниш тогавашната си учителка по литература в Художествената гимназия. Аз помня учениците си. Особено е чувството да усетиш как възпитаниците ти са те надраснали, извисили са се над теб.

Центърът на поетичната вселена на Николай Майсторов е човекът, човешката душа. Те са гнездото на болката, на страданието, на мъката. Определят тоналността на стиха - мрачни тъмни краски.

...със зъби стискам душата си черна

дано пробия нощта.

Усещам, че мъката е моята радост.

А това тегли човека към самотата. Тя съпътства цялото му поетическо творчество. Самотата е болка.

Когато поглеждам в себе си, аз съм като черна дупка - погълнала света. Аз се възправям от дъха на зелената окосена трева. Редуването на мрак и светлина, на студ и топлина определя драматизма. Нощта затваря сенките, слънцето ще ги събуди.

Аз боледувам от наличието на образа на самотата. Искам, Николай, да те срещам сред хора в света житейски, с разнообразието му. Защото самотата тегли към смъртта - също често появяващ се образ с метафори, определящи безизходицата, краят на живота. Не искам да те обладават подобни настроения, макар че поетичните ти находки завладяват съзнанието. Заразява ме светлото чувство в душата, свежестта на цветовете. Това е предпочитанието ми.

Част от стихотворенията са посветени на новите демократични промени. Това означава очакване. Уви! Разочарованието определя тона на стиховете. Няма я надеждата.

Площадката е празна...

носи се вик от болка:

Бог умря,

възкръсна...

допря адът, загуби образа,

остана Човекът.

Той, човекът, търси привидността, прелестта да обича. Вижда тела, които се крият в потта на омерзението. Николай Майсторов отново въвежда зеленото - среброто на лятото. Но богатата на багри есен е със зимна прозявка. И предрича краха на това ново.

Краят на "Светлини и сенки" ни въвежда в пасторална картина от селото. Известен похват в литературата ни, когато творецът търси успокоение. Николай Майсторов ни пренася в многобагрената човешка есен. Далеч от злобата, алчността, агресията, грехопадението. Там няма зима. Нравствените ценности утвърждават чистотата, устойчивостта на нравите. Цари спокойствие, зеленото пожълтява като старо злато, гроздето налива сок, прасковата червенее. Поетовият цвят търпеливо дочаква есента, сътворява стихове, разтърсващи човешката душа с красотата на природните багри.