Когато кръчмарят влезе в храма

Когато и от малкото останали знакови фигури на българското кино и театър са принудени да напуснат храма на Мелпомена, се възражда вечната борба на емоциите с разума. В капана на тази безнадеждна битка попада и фактът, че имената на Мария Статулова, Филип Трифонов и Павел Поппандов вече няма да красят афиша на Сатирата и не ще привличат публиката в залата на столичната ул. "Стефан Караджа". Кризата - не само финансовата, но и духовната, явно е попритиснала умовете на хората, съобразяващи се повече с интереси, които са далеч от възможностите на легендарните актьори и желанието на публиката да ги гледа на сцена.
Директорът на Сатиричния театър Калин Сърменов се опитва да оправдае решението си да се раздели с някои от звездите в трупата с факта, че те играели твърде рядко в постановките. Но не е ли част от работата на ръководителя на такава институция да осигури именно на утвърдените актьори достатъчна заетост? Не e ли трябвало доста по-рано да се усети, че имената на известни артисти фигурират по-често във ведомостите за заплати, отколкото в листата на театралните представления? Не е ли съвсем логично, наред с похвалното желание да се даде път на младите, тепърва прохождащите в професията актьори, да не се изгуби и уважението към онези, които с таланта си - тухла по тухла - са изграждали храма на изкуството? И не е ли в прерогативите на театралните шефове да направят всичко възможно салоните им да са пълни и за сметка на качеството на предлаганото, а не на количеството представления?
Навсякъде по света това става с привличане на известни творци в храмовете на Мелпомена - както на режисьори, така и на актьори. Публиката не се заинтригува само с доказани, талантливи драматурзи. Много зрители влизат в театралния салон, за да се срещнат с актьорите в афиша, познати и заобичани от филми, телевизия, други пиеси, както и заради факта, че постановката е получила признание или награда.
Защо и кому е нужно да започваме наистина да ценим някого, чак когато се лишим от присъствието му? Кой какъв е лъсва в най-грозна светлина, щом институциите тръгнат да си прехвърлят като горещ картоф ангажимента да дадат пари за погребението на патриарха на българския театър Георги Калоянчев. Но преди да се стигне до подобен срамен акт, може би е крайно време да се усетим, че не бива да поругаваме живите легенди на културата ни, само защото са достигнали пенсионна възраст. Публична тайна е, че по този начин не могат да бъдат защитени ничии интереси. И остава само дълбоката обида и нескритата болка, че хората на изкуството пак не са се разбрали помежду си. От което страдаме и ние, зрителите.
Без излишен патос и оптимизъм вярата на публиката със сигурност се крепи на все още живата надежда, че някои по-далновидни управленци на театрални институции не ще оставят на улицата талантливите родни актьори. И няма да им позволят бавно да гаснат, безпомощни и заключени по високите етажи на апартаментите си. И не ще се затичат да се сещат за тях, едва когато медиите започнат да бият камбаната за опитите на някои сметкаджии-кръчмари да поставят стойността на парата над знакови за културата и духа ни имена.