Кой стои зад политическия чадър

Проф. Ивайло ГРУЕВ,

преподавател по политология в Университета в Отава, Канада

"Сдобихме се с най-доброто правителство, което парите могат да купят."

Марк Твен

"Суверенитетът никога не се подарява, той винаги се извоюва." 

Кемал Ататюрк

Септември 2008 г., бившият френски финансов министър Кристин Лагард (сегашен президент на Европейската централна банка) спешно звъни на американския си колега Хенри Полсън, задавайки въпроса какви са шансовете за оцеляване пред "финансовото цунами" (цитирам нейните думи) от световната "Made in the USA" "sub prime" криза, оставила 35 милиона без работа и струваща на световната икономика астрономическата сума от 22 000 000 000 (трилиона) долара. 

"Какъв избор, ако изобщо имаме такъв?", сдържано пита Кристин Лагард. Отговорът от Вашингтон е кратък и алегоричен: "Ами купете си нови бански!" 

Защо припомням този епизод. На 11 юли България е отново пред избор. Въпросът е какво всъщност означава този избор?

За последните 12 години ГЕРБ успяха да циментират мафиозно-олигархическия модел, засенчващ "постиженията" на сицилианската мафия. Дори на най-изтънчените познавачи на криминално-мафиозния жанр, като Марио Пузо, по чиято книга Франсис Форд Копола създаде "Кръстникът", не биха хрумнали следните знакови "постижения" по време на управлението на ГЕРБ: а) проект за подпорна стена за свлачище, разполагаща с близо стотина апартамента и асансьори; б) елитна правителствена болница, участваща в нелегален трафик на органи; в) строене на автомагистрали, използващи тебешир като материал... 

Действително отечеството ни е ненадминат шампион по корупция в ЕС, с най-болното население в Европа и с най-бързо топящ се народ в света.  Тази криза е безспорно лавровият венец на триумфалния ни преход към заветната демокрация, който в демографски план се оказа с друга  траектория - към отвъдното. 

Не бих се учудил, ако някои втвърдени апологети на евроатлантизма направят уточнението, че това е неизбежната цена на 

"цивилизационния ни избор"

В тази връзка леко смущаващ е безпрецедентният факт за прилагането на закона "Магнитски" срещу страна от Европейския съюз... Още по-смущаващ факт е самата реакция към задокеанския Робинзон, връчващ инструкциите си за ефективна антикорупционна стратегия на Балканския Петкан, възприета като знак на провидението във все още суверенна по своята Конституция България. Следва изводът, че не само институциите, наричащи се прокуратура и съдебна власт, са абдикирали, но и национално ни достойнство и каквото е останало от чувството за национален суверенитет.   

Божков, Пеевски и Желязков са възприети като емблематичните лица на корупцията по високите етажи на властта. Но въпросът кой стои зад тези лица остава открит.

Преди време пак в ДУМА споменах за водеща теория в икономиката и социологията - "теорията на зависимостта". Най-схематично обяснено, капиталистическата система е базирана структурно по следния начин: център-ядро, полупериферия и периферия (в случая България, за съжаление, се оказва периферия на периферията). Периферията осигурява суровини, минерални ресурси, аграрна продукция и евтина работна ръка. Центърът предлага капитал и стоки с висока принадена стойност. Или, казано простичко, да използвам  думите на един от апологетите на тази теория - Дос Сантос, "банани срещу компютри". Проблемът е, че в тази конфигурация центърът, в случая ЕС/САЩ, изсмуква или по-точно "канибализира" периферните икономики чрез своите корпорации, елиминирайки всяка възможност за развитие на местните конкуренти.

Съществен момент за отбелязване в тази структура на икономически взаимоотношения е "амбивалентното" (меко казано) прилагане на демократичния модел на управление. 

От една страна, по конституция тези страни би трябвало да са парламентарни републики, като, разбира се, изключим хунта режимите в Южна Америка през 70-80-те години на миналия век, превърнали се в основен "обект на изучаване" на тази теория. Настъпва процесът на постепенно и неотвратимо ерозиране на принципите на демокрацията в тези страни до напълното им елиминиране, както и елиминирането на всякакви правни норми. Следователно, суверенните държави аморфират в това, което популярно се нарича "бананови републики", придобивайки статут на протекторат на центъра.

Но тази метаморфоза крие рискове за властта, тъй като проблемът за легитимността е вече структурно компрометиран. От една страна,

оцеляването на местните елити

зависи от способността им да защитят максимизирането на печалбите на западните корпорации, тоест да удовлетворят центъра (или по думите на бившия премиер Бойко Борисов - интересите на "началниците"), а от друга - да защитят националните интереси на суверена, тоест на избирателите. 

Как биха се решили предизвикателствата пред подобна аксиома според "теорията на зависимостта"? Примери в отечеството ни, за съжаление, изобилстват, но да припомня само един, сам по себе си емблематичен - концесията на канадската фирма "Дънди Прешъс Металс". 98,5% от стойността на металите отиват за компанията и едва 1,5% - за българската държава. Концесия, немислима дори за най-банановата от банановите страни, да не говорим за страна от Европейския съюз. За последното десетилетие компанията е изнесла стотици хиляди унции злато от България. Това, което "Дънди Прешъс Металс" е заплатила на държавата от 1999 до 2014 г., и то при силно занижени цени на златото (от 1769 на 300 долара) е... 69 милиона лева. Неслучайно бившият енергиен министър Теменужка Петкова е наредила  засекретяване на всички договори с "Дънди Прешъс Металс". Причината: според сдружението "Алтернативна енергия" пропуснатите доходи за държавата (нека читателят да обърне внимание) възлизат на сумата от 25-30 милиарда лева.  

Но да се върнем на темата за генезиса на корупцията в България - едва ли ще я намерим единствено в Банкя? В случая с "Дънди Прешъс Металс" всички правителства от Костов, през НДСВ, Тройната коалиция и ГЕРБ чрез ресорните си министри са отговорни за тази "сделка на века", както някои наблюдатели я характеризираха. 

Въпросът е къде в тази икономическа конфигурация са националните интереси, и не на последно място - суверенитетът? Налице е директната несъвместимост на националните интереси с тези на западните корпорации и 

това е най-голямото главоболие

за местните елити, за които накърняването на принципа на суверенитета е разменната монета за политическото им оцеляване. Само от загубите от една компания - въпросните 25-30 милиарда лева, прагът на бедността би бил заличен в България и пенсионерите не биха се чудили как да вържат финансите за месеца.

Каква би била реакцията на гласоподавателите в подобни случаи? Според "теорията на зависимостта" срастването на държавния, политическия, корпоративния и задължително медийния елит в един невралгичен възел, т.нар. властов "нексус" (фолклорно казано - "навързани като свински черва"), е показно арогантно и най-важното - имунизирано от възможността за съдебни производства. Да си припомним искрената реплика на Цв. Цветанов: мен, тук (разбирай в България), няма кой да ме съди! Това елиминира шансовете за промяна на статуквото.

Единственото, което в случая елитът е в състояние да предложи, е да продължи забавянето на процеса на избледняване на фасадата на една не особено убедителна легитимност, която всъщност отдавна е преминала в агрегатното състояние, за което медицината има термин - "кома". Не е ли това именно политическата анамнеза за 12-годишното управление на ГЕРБ, въпреки последните социологически допитвания?  

Партиите на протеста гравитират основно в посока на "евроатлантическите ценности", каквото и да означава това. Но прави впечатление, че в техния предизборен лексикон упорито отсъства една ключова дума - суверенитет. А именно тези партии бяха двигателят на антикорупционната протестна вълна. Едва ли мозъчният център на мафиозно-олигархичния модел се намира в едно северно предградие на София, в неособено привлекателния квартал Банкя. Адресът е по-скоро в западна посока, в Брюксел и Вашингтон.   

На 11 юли България е изправена пред избор. 

Да се върнем на въпроса, с който започнах, зададен от Кристин Лагард: "Какъв избор, ако изобщо имаме такъв?"