Културата трябва да се бори за своите зрители

Златина Русева завършва кино- и тв режисура във ВИТИЗ "Кр. Сарафов". От 1986 г. живее и работи в Брюксел. Създава и ръководи съвместно със съпруга си Любомир Георгиев филмовата къща "Диоген", която работи с белгийски и френски тв канали, с хуманитарни организации като "Лекари без граници" и "Солидар". Нейни филми са представяни и са печелили отличия на много международни фестивали. Зрителите у нас познават "Лов на вълци", посветен на Висоцки, "Черната тетрадка на Зинаида Гипиус", "Виртуозите" - с участието на талантливи български изпълнители на народна музика. От няколко години режисьорката се занимава с организирането и ръководството на Дунавския музикален фестивал "Срещу течението", на Празници на българската култура в Брюксел, на фестивала за независимо документално кино "Милениум", творби от който показва на "София филм фест". Златина Русева е авторка на множество филми, два от които за траките: "Орфей - виртуален музей" и "Севт безсмъртният: тайните на един тракийски цар".

- Госпожо Русева, фестивалът "Милениум" гостува за трети път на "София филм фест". Сега показвате четири заглавия.
- Миналата година бяхме на фестивала с 8 филма, но тази година се организирахме малко късно. Може би догодина ще предложим една по-сериозна програма. Но ние с Кита (Стефан Китанов - директор на СФФ, б.а.) правим съвместно "Хот док" в Дома на киното, а също и един киноклуб със Софийския университет. Така че този път разпределихме филмите на повече събития и представяния.
- Филмите тази година са германска, холандска, румънска и иранска продукция. Кое беше водещото при подбора им?
- Това, което избрахме за България, беше основно свързано със стилистиката, с качеството на филмите и с тематиката. Тази година за "Милениум" бяха заявени над 800 филма от цял свят, което ни дава възможност да имаме поглед върху документалното кино и да избираме най-доброто.
- В този фестивал, който провеждате в Брюксел, присъстват ли български филми?
- Присъстват български филми, но те не са много, тъй като тематиката на фестивала е свързана с големите проблеми на нашата епоха. А много от българските филми разглеждат конкретна житейска ситуация. Тази година представяме, правим го за първи път, панорама "Другата Европа" - с филми от България, Румъния, Сърбия, Хърватска, Латвия, Естония. Откриваме фестивала с изключително интересен естонски филм - "Пепел и пари", който показва манипулациите и популизма в политическия живот. Един изключително силен и разтърсващ филм, който по-късно ще покажем и на българската публика. Българското заглавие, което участва тази година, е "Ром Кихот" на Нина Пехливанова и Петя Накова. Избрахме го заради изключително свежото отношение на режисьорките към тази тематика. Циганската тема е твърде експлоатирана, и то по един много неприятен начин. Там се играе роля и от двете страни - те са нещастните онеправдани, и от другата страна са тези, които ги съжаляват. За мен това е изключително неточно, неправилно, непочтено, неефективно отношение. Първо, хората са хора навсякъде. Смятам, че на много хора в България не им е по-леко и това разграничаване на категории за никого не носи перспектива и не помага за интегрирането и сътрудничеството. Но това е роля, която всички са приели и по някакъв начин е влязла в подсъзнанието ни. Това е едно от нещата, които се опитах да разруша в моя филм "Виртуозите", и в интерес на истината, имах доста проблеми. Тези режисьорки по същия начин са се опитали да разрушат клишето цигани и да покажат, че и при тях има всичко и всичко е възможно. И че това е въпрос на желание, на култура, на амбиция, на подход.
- Какви са датите на "Милениум" тази година?
- Откриването и закриването са на 3 и 11 април, но фестивалът започва на 31 март и завършва на 12 април. На 31 март тръгва предварителна програма от балканските филми, за да може да привлечем към тях повече публика. Това кино е абсолютно непознато и неизвестно в Белгия, там има много фестивали - на африканско, британско, латиноамериканско кино и т.н., но не и на кино от Балканите. И въобще културата на Балканите е много слабо представена - има няколко известни оркестъра и нищо повече. Ще направим и една предфестивална прожекция в присъствието на генералния секретар на ООН Бан Ки Мун. Той идва на преговори с Европейската общност, с Барозу и Ван Ромпой имат среща с краля и на фестивала "Милениум". За нас това е изключително признание за огромните усилия, които положихме, за да вдигнем на крака този фестивал. Вярно е, че "Милениум" е единственият фестивал, който е посветил програмата си на целите на хилядолетието, но това е първият случай, когато генералният секретар на ООН посещава специално прожекция на кинофестивал. Той ще получи символично голямата награда на фестивала - "Златен обектив", изработена от българския скулптор Красимир Ангелов.
- Всички прожекции ли са в Брюксел?
- Да, но освен тях имаме сътрудничество, например с Белгийските синдикати. Те ще представят панорама от 5 филма върху работата, върху промените в отношенията между Севера и Юга и как това се отразява на работните процеси в Европа. Защото светът, в който живеем днес, не е онзи, който беше преди 10, дори преди 5 години. На всички ни се иска Европа да остане такава, каквато е била, но тя не е същата. Има много сериозни проблеми, свързани с безработицата и с перспективите от безработица. Тъй като големи части от производството се преместиха основно в Азия и балансът на взаимоотношенията е сериозно нарушен.
- За изминалите пет издания на фестивала кои теми се открояват като приоритетни за творците, независимо в кой край на планетата живеят?
- Всяка година се стремим да поставяме на преден план една от основните теми, без да ограничаваме другите. Тази година това е връзката между Севера и Юга и променените отношения между тях, която бе една от темите на хилядолетието. Например навлизането на Китай и Индия в Африка, изкупуването на земите - не знам дали хората си дават сметка, че в момента около 50 процента от обработваемите земи са в ръцете на мултинационалите. Това означава, че дребните собственици, които доскоро бяха основните производители и можеха да се изхранват, сега вече стават едни хора без земя. Те все повече се насочват към големите градове, където живеят в гета, т.е. и битовизацията на света по някакъв начин се засилва. Другото е контролът върху храната - една от много сериозните теми, защото с генното инженерство и с хибридите хората стават изключително зависими, с изчезването на биоразнообразието в света, с използването на пестициди, които действат на човека за генна трансформация, върху унищожаването на пчелите... Това са проблемите, които засягаме в последните два фестивала, защото са изключително важни. Мисля, че хората не си дават сметка какви са огромните негативи в човешки, хуманитарен, здравен и всякакъв план. Миналата година показахме филма "Печелещи и губещи". Разказва история, в която германците строят един от най-модерните коксови заводи в света, след няколко години решават, че не е рентабилно и китайците го купуват. Разфасоват го на части и го пренасят в Китай. В момента на закупуването му цената на кокса е 50 долара. Построяват в Китай още 4 такива завода и цената на кокса става 500 евро. В резултат - германците отново строят коксови заводи. Тоест имаме една нерационална и недостатъчно стратегически перспективна политика и това се отразява много сериозно на Европа.
- Смята се, че документалното кино е най-обективният летопис на времето. За радост у нас през последните години има сериозен подем в областта на документалното кино и фестивалът "Златен ритон" го доказва. Според вас кое е по-важно - да се правят филми за историята и значимите личности, които я правят, или за живота, проблемите, мъките и радостите на хората от днешния ден?
- Първо, имам специално отношение към историята, защото смятам, че тя е много важна за нас, без познаване на историята няма бъдеще. Тоест трябва да се опрем на някакво познание, за да можем да вървим нататък. Проблемът с историята е, че това е един силно манипулируем терен. Знаем, че са създадени исторически модели, много от тях неверни, но влизайки в историческата литература, те заемат мястото на действителността и по тези модели ние съдим за миналото. За мен е много важен историческият подход, който се основава на нещата, случили се в момента на събитията. Навремето направих един филм - "Черната тетрадка на Зинаида Гипиус". Подтикът бе дневникът на Зинаида Гипиус, който тя е водила всеки ден, записвайки това, което чува, което става на улицата, което пишат вестниците. Тогава се срещнах с много интересни историци, един от тях е Борис Колницки, който казва, че когато говорим за история, трябва да изследваме народопсихологията в даден период. Той изследваше вестниците, имената, с които хората кръщават децата си, лозунгите, за да добие много по-цялостна представа за епохата. Не вярвам на историческите филми, които взимат една теза и добавят всички архивни материали, които ще я докажат. От друга страна, важното документално кино е киното на момента, киното, което показва случващото се днес. Защото ако ние като документалисти не го запечатаме, то никога повече няма да бъде запечатано. Смятам, че документалистите имат огромна и много важна роля. Много често се обръщаме към изключителни личности, защото те са по-атрактивни за момента, по-лесно е да направиш филм за ярък необичаен герой. Много по-трудно е да се направи филм, който говори за "незначителните" хора. Като тръгвах за България, имаше техническа повреда на самолета и прекарахме почти 24 часа на летището. Бяхме 108 пътници, които не можехме да заминем. Казах си: защо нямам камера, да заснема един филм, в който се смесват много неща - желанието за печалба на едните, безпомощността на другите, които трябваше да решат ситуацията, на хората, които трябва на всяка цена да заминат, с техните съдби и отношения. Някои почти се караха, други си помагаха. Подобни ситуации дават храна за народопсихологически разсъждения и изводи. Притеснявам се, че дълго време в България липсваше документално кино и почти нямаме следа от това, което се случи през цял период от време на прехода. Сега има едно добро документално кино, стремящо се да отрази нещата, които се случват днес.
- Освен "Милениум", организирате празници на българската култура в Брюксел, Дунавски музикален фестивал, остава ли ви време да правите авторско кино?
- Откровено казано, това е най-сериозният проблем за мен... Но смятам, че човек трябва да дава и на другите. Аз съм зрял творец, създала съм много неща, в един момент имах нужда да направя нещо на хората. Документалното кино за съжаление излезе от телевизиите и му се отделя все по-малко време. Това беше причината, поради която започнахме този фестивал, който дава път на млади, независими творци. Много съм получавала от хората, много съм давала, това равновесие ми създава добро вътрешно самочувствие и удоволствие. Смятам, че човек трябва да си почива, за да може да се обновява. Всеки филм е едно раждане, в което човек дава много от себе си, след това се чувства в празно пространство и безтегловност. Необходимо е някакво време, за да се заредиш. Ако продължиш да работиш веднага, рискуваш да влезеш в затворения кръг и да започнеш да се повтаряш - нещо, от което винаги съм се пазила. И винаги съм чакала да дойде истинската мотивация, за да направя един филм. Но в момента наистина имам нужда да се върна към свои лични творчески планове. Така че ще потърся човек, който да ме замести за някои организационни неща.
- На празниците на българската култура в Белгия освен кино, показвате изложби, театрални спектакли, книги. Има ли интерес у българите, които живеят там, както и от страна на белгийците, към тези прояви?
- Почти всички събития минават в пълни зали. Там в момента има много българи. Няколко души, големи фенове на културата, активно ни съдействат и съм им много благодарна. Но съществува голяма категория от хора, които не са имали културни потребности или възможности да посещават такива събития, или прекалено рано са излезли от България и не познават нашата литература, театър, музика. Опитваме се да ги привлечем, защото те са на ключови позиции, имат значение за решения, които се взимат за България. Много е важно да познават добре страната, за да може да лобират за нея и да имат самочувствие като българи. В това отношение полагаме огромни усилия и това е смисълът на тези културни празници.
- В Белгия хората на науката, културата, творците приоритет ли са за държавата? Тя полага ли грижи за тях? Знаем, че в Австрия например културата е на почит и в нея се влагат много средства.
- Моето впечатление е, че в Белгия културата не е така на почит, както в Австрия. Това е малка страна, в която има две общностни групи - фламандци и валонци, и Брюксел, който е съвсем отделно нещо. При това разделение няма единна културна политика. Белгия е сравнително млада държава, изкуствено създадена като буферна зона, и тя няма самочувствието на Франция, Англия, Австрия. Разбира се, полагат се усилия, грижи, средства, но те в никакъв случай не са достатъчни нито в културата, нито в образованието. От фламандската страна в последните години се правят по-сериозни инвестиции в културата, защото те имат комплекс, който се опитват да преодолеят и да се изявят в европейски мащаб. Другото е, че Белгия е много разглезена в културно отношение - там всеки ден се случват няколко десетки интересни културни събития. Хората смятат, че това е нещо, което трябва да бъде субсидирано и за което не трябва да се плаща. Културата трябва да се бори за своите зрители, да създава връзка, взаимоотношения с тях, не бива да разчитаме само на държавата. Тук идва големият въпрос за комерсиалното и за чисто творческото начало. В момента комерсиалното завладя много сериозни територии навсякъде, особено в телевизиите, които правят публиката ленива.