"Кво вадис"

Стоян Проданов,
Ямбол

Години минаха оттогава. Имаше някаква сбирка на научния съвет на Селскостопанската академия. Беше около 1975-1980 г. Поводът не си спомням какъв беше. Но последният няма да играе роля в писаното по-нататък. Тогава идеалът за "светлото ни бъдеще" имаше непоклатима роля в обществения ни живот. Всички бяха вперили взор в диренето на новия човек - олицетворение на най-висшите добродетели и господар на природата.
Тъй като служебната ми работа беше свързана с научните среди, то и аз се случих сред тях на тази сбирка. Кръгът не беше голям, но все от висшия ред на научната мисъл. Главния тон даваше най-революционната част от състава. Това лесно си го обясних. След "пукота" на 9 септември 1944 г. мнозина, захвърляйки пушкалата, се насочиха към науката. Те първи я напъплиха и я завладяха безпрепятствено. Признавам, там срещнах знатни учени, но за съжаление и мнозина "гола вода".
Разговорите групово, макар и на чашка след работния ден, по-късно се централизираха. И то около проблемите на селскостопанската наука. А когато се пренесоха върху "човекът фактор", се разгорещиха. Главна тема стана "Новият човек". Думите "зациклиха" около неговата нравственост и новаторство. Тогава стана Цвятко Петков, с партизанско име Стрелата - зам.-ректор на академията. Той беше известен в страната като един от най-смелите партизани в Средногорието, за когото имаше разпространени много легенди. Той, без да се натрапва, попита вежливо желаем ли да ни разкаже спомен на тази тема. И когато ние приветствахме идеята му, той започна: "Било е сутринта на 9 септември 1944 г. Средногорската партизанска бригада била на ход за установяване на новата власт в Пловдив. Но край село Стряма ги посреща куриер и им съобщава, че местните сили в града са овладели положението, установили са новата власт и сега народът берял цветя, за да посреща славните партизани. Командирът Сребрю Бабаков - прославено име като революционер и нравствен човек, строил бригадата и съобщил величавата новина. Разпорежда почивка два часа за постягане - избръсване и т.н., край една чешма. Лумва радостта, захвърчават шапки във въздуха, затрещяват пушкалата. И изведнъж се формира група от партизани, която замолва командира да отмени почивката, да вървят към града с думите: "Другарю командир, отменете почивката, водете ни в града, има време и за нея, каква ще ни е работата, ние свършихме каквото трябваше." И т.н.
Челото на командира се сгърчило. Тревожна и видима тръпка като да минала по лицето му. Тогава той отново строил бригадата и казал: (Няколко са версиите за думите му, но те бият все в един център.) "Струва ми се, че не си давате сметка достатъчна за извършеното от нас досега. Според мен то е само частица от онова, което ни предстои да свършим. А то е да изградим новия човек, с нов морал и знания за новото комунистическо общество." И продължил: "Ние тук най-вероятно всички ще влезем във властта. В първите редици ще бъдем за построяването на това ново общество. Но и първи ще се срещнем (това запомнете го добре от мен) с най-елементарните човешки съблазни, но с дълбоки последствия. Ще има между нас да легнат на кълка с чашката, други да посегнат на общите пари, на чуждата булка, да се усвоят леки пътища за кариера като ласкателство, подлизурство, клеветничество, други да усвоят тиранията и т.н. Как само ми се иска, макар да зная, че е невъзможно, да вникна в душата на всеки от вас, за да разгадая бъдещето му, и за който разбера, че ще дерайлира от нашия път, да го помоля да се върне там, откъдето тръгнахме днес. Достойно ще е за нас като мъже още днес да си очертаем новата фронтова линия."
Като завърши обръщението на партизанския командир, Цвятко (Ламята) замълча, като да си поеме дъх, и продължи с нескрита мъка: "Знаете, другарят Бабаков отдавна си отиде - четири години след свободата. Малко бяха годините му, за да ни види докъде стигнахме всинца. Затова питам себе си, питам и вас, тук присъстващите: Достатъчно ли дадохме за осъществяването на неговия идеал за построяването на социализма?" И си седна отсечено като повален дъб, и като да потъна в земята. Първом залата замря, после се оживи. Много приказки се изприказваха в този ред. Вероятно са били шаблонни и хвалебствени, защото от тях нищо не ми е останало в главата. Но не съм забравил, като днес ми е, когато стана и заговори Никола Палагачев. Той беше много известна личност и като партизански командир в Родопите, и като министър на земеделието, и като научен работник. А и като високоморален човек. Той нервно, възбудено и риторично постави един въпрос: "Другари, много извинявайте, може ли да ми кажете кои от вас са чели книгата "Кво вадис". И от упор зачака отговор. Залата изведнъж гръмна хорово, и един отговор доминираше над всички: "Хайде бе, няма кой да не я е чел, та нали задължително я изучавахме." А той пак натъртено: "Добре, добре, може ли тогава някой от вас да направи кратък анализ за тогава и сравнено с днес. Има ли нещо общо и кое е то? И най-важното, може ли да се изведе някой генерален извод и да ни се дадат някакви насоки за днес?"
Отново гробна тишина. Засуетихме се всички. Разговорите се разкъсаха, взеха различни посоки. Въпросът на професора увисна във въздуха, залата замря. Тогава може би се разтури финалната част на работния ден в академията. Тръгнахме си всички мълком по своя път. Но "моя милост" не се примири. Първом се посрамих и аз, защото също и аз нямах отговор, макар да бях чел книгата. Но не се помирих. Още в коридора на излизане заваляха въпросите ми към професора, разчитайки, че той ме уважава и ще се отпусне в приказка. Но дума не отрони като отговор, а само ми вметна като насмешка: "Сега като си отидеш, прочети отново тази книга, ти си грамотно момче, аз те зная, ти сам ще си намериш отговора."
Завръщайки се у дома от тази паметна среща, изпълних заръката на проф. Палагачев. Прочитайки отново книгата обаче, не го потърсих да му докладвам, защото проумях какво е искал да ни каже или само подсети. Главното не е било много, но страшно в него време да се изрече гласно. А то е, че социалистическата ни система започва да буксува като отишлата си Римска империя преди векове. Че едва ли е възможно да изпълним идеала на прославения партизански командир Сребрю Бабаков за изграждането на новия човек, с нов морал и знания за реализацията на комунизма. Оказа се, че тогавашните главни герои на книгата като Нерон, Виниций, Хилон, Лигия и още плеяда други - тирани кариеристи, ласкатели, обирджии, хайдуци и тем подобни, още по-рафинирани, бъкат в нашето общество като червеи над мърша. И само тук-там някой свят човек като Петроний. Признавам, че едва тогава прогледнах и разбрах, че нашата система отива към своята гибел. Но нито в миг не съм допущал, че процесът на разпадане е отишъл толкова напред към крайната точка. А днес, колкото и да се плюва по нея (особено от тези, които най-много "цицаха" от нея), тя имаше много положителни страни и изобщо не може да се сравнява с днешното "дередже". Особено нашето поколение, което се реализира благодарение на нея и преживя един живот, не охолен, но осигурен и спокоен в работата и в почивката, няма да я забрави. Червени и сини се омешаха. Всеки е загрижен за народа, докато го яхне. Идеалът за по-добър живот виси на стената като посърнало цвете. А богатството на нацията - младежта, се пръсна като просено зърно по света, и със сподавено гърло носи своята гурбетчийска несрета. И път обратен за тях не се види. Нашите интереси се пренесоха из пустинните полета на Ирак, Афганистан, Косово, където кърви се леят за този, гдето клати дървесните върхари.
Но стоп, дотук. Темата за бъдещето е голяма. Тя принадлежи на младото поколение. Казано е от умни глави: "Каквото посееш, това ще жънеш", "Каквото си надробиш, това ще сърбаш". По пътя, който "червеното" извървя, то е живо, и колкото повече години минават, то все повече ще заблестява. Убеден ще си отида, макар то днес да е охулено, утре то пак ще намери своето място. Това нека се помни от поколението ни.
А накрая за тези, които не знаят или не се сещат, преводът на "Кво вадис" е "Какво да се прави".