Легендарната епопея на връх Шипка

Щерю НАУМОВ

Върху билото на стария Балкан и в паметта на народа ни името на този връх се е издигнало до озарението на символ, до неповторимата красота на вечна легенда, до величието на светиня. Към него обръщаме поглед в дни на изпитание и патриотична гордост, когато се вглеждаме в стъпките на дедите си и в контурите на утрешния ден. Към него винаги пристъпваме смълчани, защото знaем, че се докосваме до истинско безсмъртие. В подножието му България вие венци от здравец и рози, за да остане вярна на признателността, бликаща направо от сърцата.

Към сияйната вис на Шипка многострадална България пътуваше цели пет века. Тръгна в онзи черен 17 юли 1393 г., когато Патриарх Евтимий за последен път удари камбаната над престолния Търновград. Движеше се през сипеи и урви, изкачваше хребети и зъбери, съхранила в жаравата на родното огнище въжделената мисъл да оцелее. Тази мисъл грееше в кандилата на манастирите, бълбукаше в предания и легенди, раждаше Чипровски буни и Велчови завери, Балканджи Йововци и Хайдут Сидеровци, буревестници като Паисий и титани на делото и мисълта като Раковски и Каравелов, Левски и Ботев, Каблешков и Бенковски, Волов и Петлешков, Бачо Киро и поп Харитон...

В горнилото на робството България узря за своята велика кървава сватба. През април 1876 г. бунтовният звън на копривщенските камбани отекна под гневните родни небеса. В името на свободата  прозвучаха знатните геройски думи "Свобода или смърт!". Изстрелите на черешовите топчета разцъфнаха като светла априлска надежда. Нейният изконен вик бе сподавен. След пролетния блясък на големия ден България замръкна като клета вдовица. И с очи, изтерзани от мъка, гледаше на север към  голямото си упование - Русия.

И тръгна Русия! Тръгнаха руските богатири на война - справедлива, освободителна! Поробителят затрепери от свещения гняв на орловци, на суздалци и владимирци. Рамо до рамо със своите светлооки братя тръгнаха и българските опълченски дружини.

България ги посрещна по древния славянски обичай - с хляб и сол. В прегръдките на тази  споделена радост победният марш на воините на Гурко и Столетов ставаше все по-неудържим. Превалили Балкана и равната шир на Тракия, те срещнаха очи в очи низамите на Сюлейман паша. А той тръгва към Шипка. За да започне величавият бой, който ще определи изхода на войната. Сам Сюлейман паша възкликва: "Едва ли някой е виждал толкова свирепа и кървава битка!". Когато положението става безнадеждно, 200 стрелци, по двама на кон, предвождани от генерал Радецки, изкачват билото на свещения връх. Тогава очевидецът на тези боеве Форбс, пратеник на лондонския "Дейли нюз", ще предаде: "В този момент Столетов, обхванат от силно вълнение, извика: "Слава тебе, Господи".

А когато лавина от руски войници и български опълченци се спуска на юг по склоновете на заснежения Балкан, Вейсел паша с глас висок извикал: "Тях ги е раждала една майка". Така турският пълководец се е докоснал до голямата истина за нетленното българо-руско братство. На Шипка се заражда това братство, споено с кръвта, мъжеството и саможертвата на руските бойци и българските опълченци.

Сто четиридесет и три години от тогава!   

Чутовният подвиг ще остане безсмъртен като дружбата между нас. Както го е възпял и Вазов:

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!"

Тази братска обич и вечно единство с нашите двойни освободители сияе у народа ни и ние вървим и ще вървим един до друг, независимо от безродниците, които се опитват да ни попречат!