Макгахан - "Освободителят на България"

Иван Марков

В пантеона на големите приятели на България напълно заслужено е поставено името и на един американец, наричан в родината си "Освободителят на България". Неговите правдиви статии и репортажи за кървавия погром на Априлското въстание през 1876 г. и за Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. направиха света съпричастен с трагичната съдба на българите и с възторзите за тяхното освобождение от вековната османска тирания.
Забележителният журналист и хуманист Дженюариъс Макгахан е роден на 12 юни 1844 г. в американското градче Ню Лексингтън, щата Охайо. Вероятно фактът, че баща му е преселник от Ирландия, оказва силно влияние за ранното изостряне на неговото чувство за симпатия към подтиснатите народи, които воюват за своето освобождение. Младият американец пристига в Европа, за да учи право в Белгия, но съдбата му вече е хвърлила неговия жребий на съвсем друго поприще. Драматичните исторически събития, които се развиват по това време на европейския континент, въвличат и Макгахан в огнените си вихри и вместо да изучава правните закони в университета, той започва да пише и публикува талантливи статии и репортажи за борбите на онеправданите и потиснати народи. Когато през 1870 г. избухва Френско-пруската война, именно той публикува на страниците на "Ню Йорк Хералд" първите репортажи за тежките сражения в сърцето на Европа. По време на Парижката комуна през 1871 г. е на барикадите на парижките улици, откъдето изпраща възторжените си статии за героизма на комунарите.
След блестящите му изяви в отразяването на тези световни събития името му на

талантлив и доблестен журналист

става изключително популярно както в Европа, така и в Америка. Наричат го с признателност "Рицарят на перото" и "Боец на правдата и истината", редакциите на най-авторитетните вестници търсят настоятелно неговото сътрудничество. И Макгахан отново и отново се озовава все на най-горещите точки на света, за да воюва за истината и да зове обществеността в подкрепа на народите, които се борят за своето освобождение. През 1873 г. той е в Средна Азия, за да отразява бойните действия на руската армия, след това журналистическият му дълг го отвява последователно в Куба, в Испания и навсякъде, където се решават съдбоносните проблеми на поробените народи.
Избухването на Априлското въстание през 1876 г. го довежда в България като кореспондент на лондонския "Дейли Нюз", за да разкрива истината за подвига и драмата на въстаналите българи. И той без страх и умора обикаля опустошените райони на поробената страна и изпраща на либералния лондонски вестник покъртителните си репортажи за кланетата и разрушенията във въстаналите български градове и села. Особено вълнуващ с драматизма си е репортажът му за кървавите репресии в Батак. Той пристига в озлочестеното българско село в Родопите на 2 август, когато кървавата картина на турските злодеяния е още жива. "Батак -

долината на смъртта и хората без сълзи

- така започва неговият репортаж за страшната голгота на българската свобода. - От всичките жестокости, безумия и престъпления, извършвани някога, клането в Батак е между най-страшните... Оставянето на телата на избитите и закланите да гният тука непогребани е вероятно най-безумното дело... Всички мъртви лежат заедно, разпадащи се в една ужасна маса... Те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци от ужаса, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жертвите гният тук, непогребани, в черковния двор в Батак..." Този репортаж, както и поредицата вълнуващи статии на Макгахан на страниците на "Дейли Нюз" са препечатвани в много други вестници в Европа и в далечна Америка и събуждат световната съвест за тежката робска съдба на българите.
След погромите в България и злополучното завършване на Цариградската посланическа конференция, в края на 1876 г. Макгахан заминава за Петербург, предчувствайки, че изходът от ужасната криза на Балканите може да бъде намерен вероятно от една поредна война на Русия срещу Турция. И неговото предчувствие наистина се сбъдва! На 4 април 1877 г. той е в Кишинев, където с вълнение и надежда слуша историческия Манифест за обявяване на Руско-турската освободителна война. Заедно с голяма група чуждестранни журналисти Макгахан е на Скаково поле, където с бойните си знамена дефилират наред с руските войници и българските опълченски дружини.
И доблестният американец тръгва с руската армия в качеството си на военен кореспондент, за да направи световната общественост съпричастна към тази освободителна война. На 30 юни 1877 г. Макгахан преминава Дунава и стъпва на българска земя при Свищов. Оттук нататък чак до Сан Стефано той е неизменно с руските войници и с българските опълченци, все на местата, където се водят най-тежките и кръвопролитни сражения. И 

неговото справедливо слово

всеки ден е на първите страници на най-влиятелните европейски и американски вестници. "През последните дни - отбелязва Макгахан в репортажа си от 19 януари 1878 г. - руската армия прояви отново голям героизъм. Завземането на София от Гурко, победата на Радецки на Шипка, изключително бързото преминаване на Гурко от София до Пловдив и на Скобелев от Шипка и Шейново, завземането на Сливен и Стара Загора - всичко това се случи само за осемнадесет дни! Съпротивата на турците завърши с падането на Осман паша при Плевен... Турската империя не само се сгромолясва, тя се разпада на парчета..." С тази обобщаваща оценка за динамиката на военните действия Макгахан пророчески известява на света за началото на края на най-тиранската и най-кървавата империя в света.
Въпреки ужасната болка, предизвикана от счупването на крака му още в началото на военните действия, покачен върху лафета на едно руско оръдие, Макгахан прекосява цялата българска земя и с авангарда на руската армия достига до предградията на Цариград. И на 3 март 1878 г. доблестният американец ликува в Сан Стефано, известявайки на света за възкръсването на българската държава.
Статиите и репортажите на Макгахан за Освободителната война очертават правдиво контурите на едно от най-драматичните събития на ХІХ век. В тях са обезсмъртени завинаги подвигът и саможертвата както на руските войници, така и на българските опълченци, които доказват, че свободата им не е подарена, а е извоювана и с тяхната кръв! Всичко, за което талантливият американец разказва на страниците на европейските и американските вестници, всъщност е дълбоката, изстрадана истина за характера на тази война. И верността на автора към истината е едно от най-големите достойнства на неговите репортажи, публикувани през 1877 и 1878 г. Блестящият стил на статиите "На Шипка", "Обсадата на Плевен", "Влизането в Търново", "Пред Цариград" и десетки още вълнуващи материали, излезли изпод перото на Макгахан, остават завинаги във вълнуващата повест за Освободителната война. И те завинаги ще вълнуват със своята справедливост българския народ. Неговите оценки за Освободителната война се оказват наистина пророчески! Те са

не само свидетелство за страданията

и за героизма на българите, но и послание към света да подкрепи тяхното справедливо дело!
Много са справедливите оценки за делото на журналиста и човека Макгахан. "Той, пише колегата му Арчибалд Форбс, също американец, проявяваше без съмнение способност като репортьор и автор, радваше се на високото доверие и признание на най-високите руски командири, проявяваше една естествена скромност и привличаше вниманието на всички, които го познаваха достатъчно добре, за да пишат по-късно за него..." "Пътувайки през време на войната с Макгахан из България - спомня си по-нататък Форбс - понякога влизахме в село, което той беше вече посещавал по време на проучването на турските кланета в Априлското въстание. Вълнуващо беше да се види как хората се тълпят около него, като го наричат техен освободител и му целуват ръката с искрена признателност."
Макгахан има щастието да види българската земя освободена от вековната робия. Изнурен от тежките бойни походи, той става свидетел на подписването на историческия договор за възкресяването на България като свободна европейска страна. Заболял тежко от тиф, той умира в Цариград на 9 юни 1878 г., оплакан горчиво не само в родната си Америка, но и от всички признателни българи. През 1884 г. тленните му останки са пренесени до Съединените щати с военния кораб "Паухатън". От пристанището в Ню Йорк ковчегът му, покрит с американското знаме, е пренесен в родния му Ню Лексингтън. На 4 юли 1911 г. на гроба му е открит голям паметник, върху черния мрамор на който е написано: "Макгахан - освободителят на България". Всяка година тук идват стотици американци, за да се поклонят пред подвига на своя забележителен сънародник. А в Деня на Освобождението - 3 март, тук идват и представители на българските емигранти в Америка, които развяват над гроба му и българското знаме. По инициатива на наши емигранти пред гроба му е поставен двутонен блок от български гранит, на който е издълбан надпис: "На Макгахан. 1844-1878. От признателните българи".
През 1978 г. в Съединените щати е създадена фондация "Макгахан", която развива мащабна научно-популяризаторска дейност. По нейна инициатива на 1 юни 1984 г. на гроба на Макгахан е открит величествен паметник, дело на големия български скулптор Любомир Далчев. И по този начин увековечават този кът на далечния американски град Ню Лексингтън като още една светиня на признателността на българите към техния голям приятел, възвестил на света истината за тяхната драматична съдба.
 

Паметниците на Макгахан в Ню Лексингтън и в българската Елена