Мълчанието на белите скали

Маргарита БРАДИСТИЛОВА

"Пустите клисурци станали московци,
а панагюрци - донски казаци..."
    
Белите кости на загиналите за Освобождението на България... Има ги навсякъде. Наред с белите паметници на признателност. Но най-вече в столицата на Четвърти революционен окръг през 1876 г. Панагюрище.

Марин Дринов, посетил родния си град в навечерието на Априлското въстание, отбелязва, че в библиотеката на Главното мъжко училище, побираща над 2000 тома славянска литература, открива ръкописи от XIV век. В същото училище са играни възрожденски спектакли, които пропагандират смели патриотични идеи, издигат боеви лозунги, съзвучни с политическите възжделения на българския народ.
Крилатата фраза "Смърт или свобода" прозвучава все по-често от сцената към зрителите. Краеведите Дончо Бучаклиев и Георги Алойдов изтъкват: "Завеса, кулиси, ограда - всичко в типични шарени панагюрски черги. След всяко представление тя се разтуря, налагат го училищните занятия! Обаче щом потрябваше, сцената много лесно се сглобяваше и натъкмяваше." Атмосферата, създадена от възрожденските театрални представления, изостря култа към зрелищност, запазен в обредния фолклор на българския народ, съчетан с неописуемата

жажда за социална справедливост

Априлското въстание е съпроводено от тържественото, почти театрално, шествие на Георги Бенковски и неговата Хвърковата чета. Според изследователя Панко Сапунджиев, когато моят прадядо Петко Стоев Брадистилов - дългогодишен кмет (векил) на Панагюрище, поддържащ в Балкапан бащинската си търговска фирма "Балкански лъв", на връщане от Цариград, снабден с барет от пазача на султанската кьошка Ралчо Иванов Ралчев, се озовава във въстаническия стан, това, което вижда, го кара да се просълзи: "Гайди свиреха, а жени, старци, деца и възрастни, като оставяха мотиките, завиваха кръшно хоро. Панагюрци се бяха опиянили от свободата. В лицето на Бенковски виждаха българския цар, възкръснал от приказките, а знаменоската Райна поп Георгиева те нарекоха Райна Княгиня. Привременното правителство им напомняше, че е възкръснала българската държава..."

*    *    *

Завръщането към миналото често пъти е вълнуващо пътуване към бъдещето. Затова и днес, с харизмата на духовните възрожденски трепети в зората на осмото десетилетие от моя отруден живот, отново тръгвам по виталната красота на преплетените нишки от времето...
Родителите ми винаги ме водеха да се поклоня с букет цветя на белия паметник в средногорската местност Оборище! А вечер мама, надарена с литературни заложби от поетично естество, сладкодумно говореше за трите поколения Брадистилови, участвали в Априлското въстание 1876 г.
В годините на знойната младост четях много, рових се в научни и семейни архиви, търсех доказателства и факти. И сякаш разказите на мама преживяваха своеобразен ренесанс, понесени от космическото ехо на фолклорните песни и колоритния камбанен звън на църквата "Св. Богородица", където съм кръстена. Виждах как пролетното дихание измъква ритуално от пръстта пъстри цветя в дядовия панагюрски дом. Те се усмихваха с изящни лиственици, а фееричната архитектура на хълма Маньово бърдо чертаеше безбройните загадки на битието. Клокочещите води на река Тополница мелодично ме въвеждаха в закономерните от гледището на историческата логика мисловни арабески, разкриващи духовните послания на семейните спомени.
От дистанцията на времето съзирах в Априлското въстание и любовта към свободата, олицетворяваща митическия нагон на мирозданието и безумствата на човешкото предателство. Когато заспивах в очакване на звезден сън, пред взора ми, пронизан от лъчите на луната, се открояваше достолепната фигура на легендарния Брадестил, възпят в безсмъртната епопея "Кървава песен" от Пенчо Славейков:
"...и тамо Брадестила, от час на час,
лице извръщайки, пред тях разправяше,
ръце размахал..."

Панагюрецът издига глас за европейска подкрепа пред

първия български парламент в Оборище

наречен от Захарий Стоянов "Горски". Своите ораторски способности възрожденският учител проявява и преди това, в пословичното си умение да убеждава състоятелните членове на панагюрската община да отпускат стипендии за европейско образование на талантливите ученици Марин Дринов и Нешо Бончев. Безстрашният Брадестил загива с оръжие в ръка сред пламъците на Априлското въстание.
Жаждата за знания, просвета и култура са кодирани генетично у неговия син Петко Стоев Брадистилов, спомоществувател на първия български превод на Виктор Юго - пламенен защитник на националната ни кауза. През 1872 г. в Цариград е отпечатана драмата "Лукреция Борджия". Талантливият превод е дело на Константин Величков и Г. Николов. Старопрестолният град за панагюрския кмет е не само икономически център, но и благодатна територия за социално-политически контакти. Епохалният отзвук от "страстите български" той пренася в родното Панагюрище. Писателят М. Маджаров споменава, че през XIX век много по-лесно можело да се стигне до Америка, отколкото до Истанбул, геостратегически свързващ Европа и Азия. В семейния архив има доказателства за многократните пътувания на моя прадядо от Панагюрище до Цариград и обратно.

По време на Априлското въстание

срещата между история и мит

става пред олтара за политическо освобождение на България. Петко Брадистилов се сражава геройски на Маньово бърдо заедно със синовете си. И тримата братя Стою, Стефан и Делчо Брадистилови са в юношеска възраст, но са добре въоръжени и се сражават юнашки с озверелите башибозуци. Една година по-късно те са записани в българското опълчение, за да леят кръв на Шипка. По време на Съединението първи развяват знамената на победата в Панагюрище - още на 2 септември. Потомците им стават успешни първостроители на нова България. Завършили престижни световни университети, те се завръщат в бедната Родина - "на помощ майце си". Оставят безсмъртни имена - генерал Стою Брадистилов, акад. Олга Брадистилова, чл. кор. проф. Георги Брадистилов, д.н., проф. Добри Брадистилов и други все още живи наследници.
Когато Димитър Страшимиров пише тритомната история за Априлското въстание, Петко Брадистилов е 107-годишен. С възрожденски дух, здрав разум и проникновена мъдрост разказва своите спомени... И не забравя да постави класическия въпрос, формулиран от великия Александър Херцен: "Ще разберат ли бъдещите поколения цялата трагичност на нашето настояще?"