Мандела и фарисеите

Световното лицемерие достигна своя Еверест. Почина Нелсън Мандела, символ на борбата срещу апартейда - най-отвратителната политическа система след фашизма. Световните лидери се стекоха в Йоханесбург. Барак Обама, който подобно на Мандела е първият чернокож президент на своята страна, каза: "Светът благодари на Южна Африка, че дари Мандела на човечеството." А британският премиер Дейвид Камерън заяви, че Мандела е "гигантска фигура, стърчаща като кула в историята на Южна Африка и на света".
Не чух обаче нито Обама, нито Камерън, нито който и да било от лидерите на могъщите западни страни да се извинят. Защото техните страни правеха всичко възможно, за да крепят апартейда. Мандела се намираше в списъка на САЩ на лицата, заподозрени за терористични дейности, чак до 2008 г. - три години след като Обама бе избран за първия си мандат. Западните страни се противопоставяха в ООН на санкции срещу режима на апартейд дори и след най-ужасните кланета на чернокожото население от расисткия режим в ЮАР.
От всички западни лидери единствено шведският премиер Улоф Палме изрази позиция, че "апартейдът не може да бъде реформиран, а единствено премахнат". Той каза тези думи в шведския парламент на 21 февруари 1986 г., една седмица преди да бъде мистериозно убит на улицата, недалеч от дома си.
Не чух нито един български политик, дори от българската левица, да припомни, че България беше сред страните, които най-много помогнаха в борбата на партията на Мандела Африкански национален конгрес (АНК) срещу режима на апартейда. Впрочем апартейдът рухна много скоро след падането на Берлинската стена. АНК бяха считани до 2004 г. за комунистическа партия, оттогава са социалдемократическа.
Като млад български дипломат в Танзания в периода 1987-1990 г. лично съм помагал на стотици младежи от АНК да дойдат да следват в български университети. Това не беше лесна работа, тя не можеше да се върши по пощата. АНК бяха нелегална организация, преследвана не само от своята страна, но и от Запада. По онова време Танзания предоставяше на АНК "база", така да се каже. Стотици кадри на Република Южна Африка достигнаха завидни позиции в обществото благодарение на полученото в България образование.
Документите изпращахме по дипломатическа поща или шифровани. Няма да забравя как един ден дойде при мен шифровачът и решително ми заяви: "Това име не мога да го напиша." Проблемът беше, че младежът се казваше Хуйо Макмилън. Първане, рекох на шифровача с най-решителния си глас, пиши го на моя отговорност! Имената, каквито и да са те, трябваше да бъдат шифровани, защото иначе влизаха директно в терористичните списъци на САЩ и други страни.
Посрещал съм и в София активисти на АНК, пътуващи нелегално. Помня как чаках Миа Коуто да пристигне на летище София. Слязоха всички пътници, но чернокожа жена нямаше. Оказа се, че Миа Коуто от Мозамбик е всъщност бял мъж.  Женското име Миа той беше избрал като журналистически псевдоним, успешно заблуждавайки политическата полиция в Претория. С този псевдоним след години се прочу. Сега с това име той е най-известният писател в португалски говореща Африка.
Не познавам лично Мандела, който излезе от затвора малко след като напуснах Африка. Познавам вдовицата му Граса Машел като съпруга на президента на Мозамбик Самора Машел. Той ме наричаше свой приятел и искаше да му стана шеф на протокола. Ако бях приел, щях да бъда в самолета му, който мистериозно се разби на територията на Южна Африка на 19 октомври 1986 г.
Когато се сещам за Самора Машел, в спомените ми оживяват безкрайните вечери на открито в резиденция "Евксиноград", които лично той организираше. Водеше със себе си личния си готвач и носеше цели чували с кашу и кашони замразени морски деликатеси от Мозамбик. В една от вечерите участваха генсекът на френската компартия Жорж Марше, португалският му колега Алвару Кунял и шефът на външния отдел на БКП Димитър Станишев. Най-горещите спорове бяха между Самора Машел и Жорж Марше, а темата беше за тактиките на въоръжената борба, поуките от борбите на Че Гевара, от чилийската революция, очакванията за свалянето на режима на апартейд в Южна Африка. За мен беше огромна чест да превеждам на такива изтъкнати личности.
Минаха години. Не знам дали не ни стига памет или гордост, или и двете, но не смеем да заявим, че ние, българите, имаме принос за свалянето на апартейда, тази най-омразна политическа система. Уви, у нас вътрешнополитическите борби бяха стигнали дотам, че СДС настояваха за съд и затвор за тези, които са помагали на националноосвободителните движения по света. И тъй като се връщаме в обстановката на 90-те години, не бих се учудил отново да прозвучат такива идеи.
Президентът Росен Плевнелиев каза за Мандела, че е олицетворение на силата на човешкия дух и пример за всеки от нас. Но пропусна да каже, че Мандела е символ на преодоляване на противопоставянето, на търсене на това, което обединява хората, и за загърбване на всичко, което ги изправя едни срещу други. За нашия партиен президент, чиито политически приятели с удоволствие биха наложили апартейд срещу опонентите си, точно това е най-неудобната истина.