Мозайката на нашето всекидневие

В последните дни няколко теми и събития фокусират вниманието на българската общественост в търсене на истината и справедливостта, а едно от тях разтърси и света. Това беше арестуването на основателя на "Уикилийкс" Джулиан Асандж. Беше арестуван не престъпник, не убиец, не шпионин, а журналист. Журналист, който разкри мръсните тайни на американските военни и специални служби. Преди това прекара седем години в една стая от 12 квадратни метра без слънце, чист въздух и без разходки. В последните години беше напълно откъснат от света, защото му отнеха връзката с интернет и телефона. Асандж влезе в еквадорското посолство като млад, здрав мъж на 42 години и излезе като старец на 48 години.

В един вестник се появи текст, който сравнява извършеното от Асандж със Скрипал. Така ли е? Скрипал е служител на ГРУ и е издал държавна тайна. А какъв е Асандж? Той е гражданин на Австралия, а не на САЩ. Той не е служител на американските тайни служби, нито на армията, нито е на държавна служба. Той е просто журналист, който изнася информация за престъпленията, извършени от американските военни и техните специални служби. Престъпления, извършени в Афганистан, Ирак и Гуантанамо. Престъпления, свързани с унижаване на човешкото достойнство, разстрел на мирни жители в Афганистан и Пакистан, включително и на журналисти. Разкри как американските тайни служби подслушват всички, дори и своите съюзници в НАТО. Подслушвана е дори Ангела Меркел. И тук отново възниква 

въпросът за свободата на словото  

една от основните ценности на демократичните общества. Къде остана тази прословута ценност в случая? Или има свобода на словото само тогава, когато е в интерес на властимащите. Преди даваха "Пулицър" за разследваща журналистика, а сега затвор. Това не е ли предупреждение към всички журналисти да си затварят устата, защото ще ги очаква преследване.

Къде останаха правозащитните и професионални организации? Къде са всички Антонгеновци, Цоневки и т.н. Няма протести, пикети, плакати, гладни стачки. А ООН призна, че Асандж е незаконно преследван. Но какво ли пък значи ООН в днешния свят?

Още по-позорна е ролята на Великобритания, която веднага откликна на искането на САЩ. Великобритания, която уж се слави като образец на демокрация и свобода на словото. Лицемерието и двойният стандарт пак са налице, защото те там са вече практика. Години наред Англия не екстрадира Закаев, който е доказан престъпник и убиец, защото щял да бъде политически преследван в Русия. А Асандж може да бъде екстрадиран в САЩ, където има смъртно наказание и той е заплашен от неговото приложение. Не по-малко е позорна е постъпката на еквадорския президент Ленин Морено, който отне гражданството на Асандж, позволи на английските служби да влязат на територията на посолството и да го арестуват. А само след седмица ще посети САЩ, за да получи своите 30 сребърника. Защо ли да се учудваме? Той предаде и своя ментор - бившия президент Кореа.

Много е лесно да прокламираш ценности, но е много трудно да ги спазваш. Защото се изисква честност, принципност, морал, а не двойни стандарти и лицемерие.

Страстите в Габрово

Дни наред в България има предвеликденски страсти от случващото се в Габрово. Там цигани пребили продавач. Габровци се вдигнаха на протест. Има опасност от сериозни сблъсъци. За много това е криминален случай. За властта това е ужасно, защото тя не може да се справи. Това не е първият, нито ще е последният случай. Както винаги става, тръгна се по пътя на най-малкото съпротивление. Искане на оставките на кмета и началника на МВР. А това, разбира се, няма да реши проблемите. Те не са криминални и случайни. 

Защото проблемите са социално-икономически, образователни и културни. А те са такива, защото няма държавна политика за решаването на този проблем. Защото няма решителност и последователност. Защото хората от тази общност се използват за решаване на политически цели. Преди 10 ноември 1989 година имаше държавна политика. Гражданите от цигански произход трябваше да работят, а децата да учат. Например в Пазарджик хиляди работеха в консервния комбинат "Марица", в Акумулаторния завод, Каучуковия завод и други. Някои, с повече усилия работеха в селското стопанство. Децата, макар и трудно, бяха обхванати да учат поне до осми клас. А сега? Къде е грижата на държавата? Къде е държавната политика? Трябва да е ясно, че този проблем не може да бъде решен с неправителствени организации. Необходима е сериозна, последователна работа. Иначе все по-често ще се сблъскваме с конфликти и ще дойде време, когато етническото напрежение ще избухне с такава сила, че трудно ще бъде овладяно.

Не защо, а как си станал богат

И случаят с апартаментите е интересен. Непрекъснато ражда скудоумия от управляващите и техните коалиционни партньори. Мине не мине и час и току някой се изкаже, не само неподготвен, но и нахален, и арогантен. Валери Симеонов, този безкрайно любезен и мил човек, за да защити уличените, изказа безумната мисъл, че трябвало да избираме клошари и бедни, за да няма скандали. Тогава не е ли по-добре да избираме с апартаменти, та да не купуват по втория начин като народни представители. Това, разбира се, го казвам на шега. Георги Марков пък стигна дотам, че саркастично предложи да връщаме закона за собствеността отпреди 10 ноември 1989 година. В хора се включи и Спас Гърневски, който е на всяка манджа мерудия. 

Никой не е против богатите. Никой не е против да си купуват апартаменти, яхти и скъпи коли. Стига да докажат доходите си. Лично аз съм за това да няма бедни хора. Но в България не е така. В случая се подменя същността, съдържанието на проблема. А той не е в закупуването. Проблемът е, че тези хора са били на заплата. Никой от тях не е декларирал наследство в милиони левове или печалба от тотото. Почти никой не се е занимавал с едър бизнес. Ето, това е въпросът. Да не говорим, че при Цветанов има и търговия с влияние. А при другите има използване на власт. И как така пък точно в този блок си купиха колективно апартаменти? Въпросът не е защо си богат, а как си станал богат. Ако Стоичков или Бербатов си купят нещо скъпо, това не повдига въпроси, защото всички знаят откъде са им доходите. Но в нашия случай не е така. И друго, което прави впечатление, е, че тези хора и техните поддръжници не виждат нищо лошо в действията им. Според тях те не са направили нищо нередно, нищо непочтено. Те смятат, че нямат вина. Дори Цветанов, каза, че никой не може да го накаже. Ето докъде стига арогантността, цинизмът и самозабравата на властимащите. Нашият проблем е в липсата на морал, на трезва самооценка, на върховенство на закона и ниска взискателност от страна на обществото. Докато ние си мълчим, не предприемаме действия, а сме се свили в черупките, така и ще бъде.