28 Юни 2022вторник18:53 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес още преди обяд над Западна България, по-късно през деня и над останалата част от страната ще се развива купеста и купесто-дъждовна облачност и на много места ще има краткотрайни валежи с гръмотевици. В отделни райони валежите ще са временно интензивни и ще има условия за градушки. След обяд вятърът ще се ориентира от запад-северозапад и ще е до умерен. Максималните температури ще бъдат между 25° и 30°, в София 27°. Днес още преди обяд над Западна България, по-късно през деня и над останалата част от страната ще се развива купеста и купесто-дъждовна облачност и на много места ще има краткотрайни валежи с гръмотевици. В отделни райони валежите ще са временно интензивни и ще има условия за градушки. След обяд вятърът ще се ориентира от запад-северозапад и ще е до умерен. Максималните температури ще бъдат между 25° и 30°, в София 27°.

Памет

На крачка пред нас във времето

100 години от рождението на Васил Воденичарски - огнен живот и талантливо творчество

/ брой: 13

автор:Лъчезар Еленков

visibility 1859

    Васил Воденичарски е роден на 12 януари 1918 г. в с. Хайредин, Оряховско. Той е един от онези нравствено и духовно извисени личности, у които се покриват житейската и творческата биография. Васил Воденичарски, писател и революционер, остави името си на голяма бронзова плоча върху монолитния черен камък, на който се извисява бронзовият крилат кон - Българският прострелян Пегас. Безсмъртният символ на вдъхновението на улица "Ангел Кънчев" 5 в София, на който са изписани имената на 25 майстори на художественото слово, загинали за свободата на България - от Христо Ботев до Иван Хаджийски.
Всяка дума в творчеството на Васил Воденичарски, всяко действие и несбъдната мечта, показват щедрата дарба на антифашист, чиято преданост към дълга и саможертвата изгряват от неповторимото обаяние на огнения му живот  и талантливо творчество. Думите, колкото и точно да бъдат подбрани и наситени с болка, обич и философия за безсмъртието му, не могат изцяло да осветят и пресъздадат образа на Васил Воденичарски. Колкото и да искаме да го върнем при нас, потомците; колкото и да се стремим да разберем мислите и чувствата му; колкото и да се вглеждаме в дълбоките му очи; колкото и да скърбим и да тъгуваме по него в днешното противоречиво и неблагодарно време, Васил Воденичарски все така ще бъде на крачка пред нас във времето, поникнало в окървавеното сияние на антифашистката съпротива срещу мракобесието. Винаги ще бъде там, защото Васил Воденичарски е един от онези синове на България, които избраха саможертвата и я издигнаха като максима за съвършенство и нравственост в собствения си стръмен и славен живот.   
Още в Оряховската гимназия Васил Воденичарски изцяло е завладян от революционната романтика. Любимите му писатели са Ботев, Смирненски, Гео Милев, Пушкин, Некрасов, Надсон. С увлечение чете Максим Горки. Приет е за член на РМС. Изявява се като организатор, оратор и декламатор. Със силния си темперамент и открита воля, упорит характер и човеколюбие привлича в редиците на ремсовата организация много прогресивни и социално притеснени ученици. Изнася реферати. Организира ръкописен хумористичен вестник. Благодарение на Воденичарски читалището в родното му село се превръща в остров на разкрепостения дух и новата философия за премахването на капиталистическото общество.    Навсякъде младият бунтар е преследван и обичан. Преследван от фашистите! Обичан от бедните и смелите! Една славна и тежка съдба на толкова млад човек! Но тя ще го кали. Ще вдъхне в сърцето му не отчаяние, а още по-голяма дързост и устремена целенасоченост. С поведението си на гражданин и писател той изцяло се отдава на успеха на започналото нелегално движение - победата на социалистическия идеал, на бликналата от живота на народа антифашистка съпротива.
Като студент в София записва педагогика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той вече е изградена личност, макар и деветнадесетгодишен. На страниците на вестниците "Заря" и "Академик" читателите ще прочетат първите дописки, кореспонденции, репортажи на новото талантливо име в журналистиката. Бъдещият герой пише и първите си стихотворения. Текстовете са обагрени от лирически прозрения и класова принадлежност, която иска да промени света към доброто и справедливото. Той е не само витален, умен и отличен студент, но и войн на голямата арена на студентските стачки, протести, митинги. Войн, който не се страхува от преследвания, арести, нощни клопки, доноси в полицията. Всичко в него е на живот и смърт, както при големия пример в живота му - Христо Ботев. Днес можем само да предполагаме, но сме убедени, че много често в тъмните софийски нощи, под разцъфтелите кестени или пред срещите с тайните агенти, младият писател с кураж е нашепвал: "Подкрепи и мен ръката,/та кога въстане робът,/в редовете на борбата/да си найда и аз гробът."
И не случайно на конференцията, състояла се в с. Манастирище на 2 август 1938 г., Васил Воденичарски е избран за член на Районния комитет на БРП/к/ в с. Хайредин. Комунистът и журналистът с прозвището Васката е сред първите стотици студенти, които дават отпор на реакционните фашистки пристъпи в България. Неговото име влиза в челните списъци на полицията на хората, над които е надвесена примката на бесилката или е насочено дулото на Закона за защита на държавата. Воденичарски неведнъж е арестуван, въдворяван на местожителство, изключван от университета, интерниран. Но няма сила и заплаха, които могат да прекършат крилете на духа му. Художествените му очерци за живота и борбата на трудовата младеж, за съпротивата на българското студентчество и неговата непреклонна воля в победата се четат и препрочитат. Те са избликнала страст, позиция, жизнена правда, художествено внушение. Придават облик, политическа и социална окраска на вестниците "Светлоструй", "Завой", "Предел", на списанията "Млад кооператор" и "Наука". Трябва да отбележим, че през май 1941 г. влиза в редколегията на "Литературен критик", в който работи заедно с Никола Вапцаров и Емил Шекерджийски. По-късно и тримата загиват в антифашистката съпротива.
    Приживе Воденичарски включва репортажите си в три издадени книги - "Равнината тръпне" (1939г.), "Искри" и "Земя и хляб" (1940 г.). Как ли се е вълнувал младият писател, който оставя името си в публицистиката, литературата, художествената словесност! Воденичарски намира свой изказ. Пише експресивно. Сгъстено. Динамично. Диалогът при него е кратък. Повествованието - напрегнато. Насечено. Лаконично. С голям мисловен заряд и кондензирана емоционалност. Във всичките репортажи и разкази лъха оптимизъм, надежда и вяра в утрешния ден. Васил Воденичарски в творчеството си върви по път, който малцина писатели избират - да се борят за свободата на народа си не само с тревожно перо, но и с блеснал меч.
    За полицията и държавна сигурност той е сред най-опасните комунисти. Два месеца след нахлуването на хитлеристката армия в Съветския съюз Воденичарски е арестуван и заточен в концентрационния лагер "Еникьой". Зад телените мрежи, в средата на съидейниците по съдба, в убийствени условия, писателят калява още повече духа си. Написва нови десет репортажа, шест разказа, редица скици и белетристични зарисовки. Тези произведения са единственият автентичен документ за живота на комунистите във фашисткия ад, за техния морален и физически тормоз. Само един от тези репортажи, ако беше попаднал в ръцете на затворническата управа, авторът би заплатил за своята дързост със живота си.
    На 18 октомври 1943 г. е освободен от "Еникьой". Три седмици след това приема нелегалното име Благой. С него кръстосва Врачанския край. Той е партизанин и нелегален партиен функционер. Боец в партизанския отряд "Гаврил Генов". Започват дните на опасната и славна борба. Вдъхва кураж на отчаяните, обикаля селата със слово и практическа организационна дейност, търси оръжие и привлича нови младежи за партизанския отряд, създава мрежа от тайни квартири, ятаци и скривалища. Разказва за бойните успехи на Червената армия. Задъхано, опасно, вдъхновено живее. Неустрашим. Смел. Съобразителен. Високо интелигентен. Няколко пъти разкъсва полицейски блокади. Заблуждава предатели. Но това е постоянен спътник на безстрашните и всеотдайните.
В края на април 1944 г., през последната пролет на фашисткото робство, в землището на родното Хайредин, Манастирище, Ботево, Липница в  Оряховска околия, група партизани, сред които е и Васил Воденичарски, води няколкодневни сражения с многочислен враг. В престрелка край река Огоста Васил е ранен. Дали просветеният, умният, чувствителният, богатият с въображение, изтънченият лирик, е бил наясно какво ги очаква, какъв ще е краят на тази плътна блокада?! Смъртта е неизбежна. Но той не проявява нито миг отчаяние. Води групата към последната надежда - скривалището в лозята на село Липница. Там е краят. На 28 април групата партизани е открита. Сражават се до последния куршум. Загиват хубави и млади. Сред гърмежите Васил извиква: "Сега ще видите как се бие Червената армия! Червената армия не се предава!"
И дали в сиянието на кръвта си, или в прозрачната малка вселена на една случайна капка роса, спасила се от априлското слънце под лист на разцъфнала близка лоза, в последните мигове на живота си Васил Воденичарски не е видял образа на своя приятел и другар в борбата Иван Нивянин, който, след като научава за смъртта на Воденичарски, ще напише в партизанския си поетичен бележник:
Ти ли беше, брате?...                        Чуй  -  под звездното небе                    духна топъл вятър                            и разлюля полята...
    За Васил Воденичарски животът е славен, пролетен, изпълнен с радост и обич. А вярата -  бодра и неизтребима като птиците.
И днес, колкото и да се отдалечава времето от онези кървави, но необходими години за борба, колкото и днес фарисеите, предателите, кухите депутати и платени писачи на угоднически текстове да глаголстват от официални трибуни и мухлясали издания, делото на безсмъртните герои на антифашистката съпротива все така ще живее, ще се пренася от поколение на поколение. Защото нашето отечество България е събирателно име, заселено от хилядите лични имена на загинали герои, паднали за неговата национална и социална свобода. И докато я има България, ще ги има и тях. Въпреки всичко, въпреки! Те ще са в родината, в нейното сърце, в бъдещето й.
Колко щастлив е бил Васил Воденичарски! През своя кратък живот събира в себе си най-добрите качества, присъщи на извисен и добър човек. Нещо повече, на 2 юни 1944 г., денят, в който загива Христо Ботев, един от неговите примери в живота, във Враца областният съд произнася следното решение: "... Васил Воденичарски се осъжда да изтърпи наказание смърт чрез обесване".
    Колко е славно и парадоксално! Фашистите искат него, убитият преди 36 дни край село Липница, отново да го погубят! Полицаите се страхуват от мъртвите герои. Но не ще ги изтръгнат от паметта на историята, колкото и да се стремят да ги заличат. Идеалът е безсмъртен! А скоро българската младеж отново ще прогледне. Много скоро! Защото подвигът на връстниците им като Васил Воденичарски ще й бъде потребен. Ще ги пречиства. Такава е логиката на човешкото битие. Не може да се живее без чест, без достойнство, без дързост, без вяра.
Васил Воденичарски е свято име. Да го пазим. Да го предадем на децата и внуците си. На бъдещето. Той прие смъртта като победа! В един от очерците си пише: "Върху развалините на нашето лично щастие ще израсне щастието на другите".

 

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ