Нашият съвременник Жендов

Светлин Русев

Приех доста лекомислено да напиша за 110-годишнината на Жендов. Спомних си, че навремето като млад зам.-председател на СБХ се наложи да откривам негова юбилейна изложба. Казвам наложи се, поради нещо, което с годините трябваше да осмислям, без и досега да имам цялостно обяснение на нещата. Приятелите му - художници и писатели - един по един отказаха, а Жендов отдавна беше уж реабилитиран. Всичките вече са покойници - едни по-рано, други по-късно си отидоха, но тогава, през 1971 г., повечето все още бяха авторитетни имена, преминали през цялата сложност и противоречивост и на борбата срещу фашизма, и на илюзиите на "свободата" след 9 септември. Дали беше някакво неудобство, неизживяна политическа съобразителност, чувство за вина и тревожна съвест, но и досега е пресен споменът за разговорите по телефона, които тогавашният млад завеждащ отдел "Изкуство и култура" в ЦК на БКП Александър Лилов трябваше да води с някогашните другари на Жендов.

Александър ЖЕНДОВ

Надявах се, че след толкова години ще мога поне частично да използвам словото си при откриването на изложбата на Жендов на "Раковски" 125 (сега "Райко Алексиев"). Уви!
Пет години по-късно говорих на юбилейната вечер, посветена на Жендов за неговата 75-годишнина. Целият приповдигнат тон за големия политически функционер, карикатурист, живописец и гражданин днес ми звучи като заобикаляне на една драматична творческа и човешка съдба, с измерения в целия обществено-политически живот, с илюзиите, надеждите, вярата и разочарованието...
 С времето приятелството ми с едни от най-близките приятели на Жендов и с други, които бяха демонизирани като негови противници, ме изправи пред един Жендов, за когото все още нямаме мярка - и творческа, и човешка.
По някаква ирония на съдбата секретарят на ЦК на БКП Тодор Живков води партийното събрание на Съюза на художниците и сваля решението на Централния комитет за изключването - по-точно ликвидирането на Жендов. Същият Тодор Живков "сваля" и решението на ЦК на БКП, което "реабилитира" Ал. Жендов (както обикновено - когато той вече не е жив) и изключва от партията анонимните и явни доносници и клеветници, които са "подвели ЦК на БКП". Партията се оказа "права и когато съгреши дори" - както беше казал много преди това Поетът - приятел на Жендов. След известното партийно събрание, на което си правят "самокритика" повечето от приятелите на Жендов - той си тръгва сам...! Само Васка Емануилова си е позволила да тръгне с него...! Само Васка...!
Не знам дали нашите изследователи (без евтино политизиране) ще се опитат да надникнат в драматичните обстоятелства на това време, в което се пречупва вярата и в идеи, и в принципи...?!  Една драматична снимка е останала от погребението на Жендов. Старите приятели, другари и колеги безмълвно изпращат Жендов. Няма речи, няма слова, страхът е сковал хората, някои от които по-рано са минали през ада на фашистката полиция. Това, което го няма на снимката, е един младеж, който се изправя и казва няколко думи за страха и покойника, и веднага изчезва. По-късно научих, че това е бил Цани Цанев - художник от Перник, в определен смисъл бохема, но преди всичко изтънчен акварелист и достоен човек. Достойнство, което запази и при простотиите, наречени "Съображения на Тодор Живков". Но това е друга тема и сюжет от друго време.

Девети септември

Но извън цялостното политическо и обществено поведение на Жендов, извън драматичната му съдба, той е преди всичко художник от висока класа, съизмерим с големите европейски имена, социално и граждански ангажирани. В изкуството на Жендов, независимо от неговите обществени цели и жанрово разнообразие, във всичките му прояви - това е любовта му към хората от задния двор на живота, съчетана с остро чувство за характер, с експресивен и синтетичен пластичен език. Но може би най-силната му страна е топлото и човечно отношение, с което се докосва до децата от улицата. Жендов е от авторите, които не само познаваха и рисуваха живота на неговите бледи, слаби и костеливи деца с широко отворени очи, израснали в сутерените и мансардите на господарските къщи - но преди всичко ги беляза с една любов, която отделя истината в изкуството от правенето на изкуство. През каквито стилове, политически и обществени изпитания да минава животът на изкуството, винаги ще има нещо по-силно и по-трайно от конюнктурната мода, независимо дали носи печата на соцарта или съвременни претенции - това е изстраданата любов към живота и човека. Това прави изкуството на Жендов и днес наш съвременник.
Жендов с целия свой пример и поведение отрече обстоятелствата на своя абсурден край и остана като тревожна съвест и предупреждение...