НАЙ-ПОСЛЕ ЩЕ ЗАГОВОРИ ЛИ НЯКОЙ ЗА МИР?

Киряк Цонев


САЩ след неестествено за тях дълго затишие влязоха в поредната си война и отново тяхна цел е Близкият изток. Неизбежен ли беше този военен сблъсък?
Нека погледнем няколко месеца назад, когато Вашингтон се готвеше за подобен сблъсък със Сирия, бе на крачка, не, на педя от него, но не посмя да го осъществи поради подчертаното с всякакви средства желание на Сирия да не го допуска, включително чрез отказ от остарелите си бойни химически вещества и не без натиска на Москва да се съгласи на подобна крачка. И въпреки всичко САЩ не се отказаха от първоначалната си идея - да се нанесе удар върху Сирия. При това с откритата подкрепа на най-ретроградните режими в региона, а може би и в света - Саудитска арабия, Катар и Бахрейн, които активно съдействаха за вкарването в Сирия, предимно през турска територия, на значителни високо платени от тях и добре подготвени в различни лагери по земното кълбо на ислямистки терористки военни "доброволчески" сили, наречени джихадисти.
Вече не е секрет, и той се отчита и от американски правителствени кръгове, че допускането на бандитските джихадистки части от най-различни националности, включително граждани на западни държави, възприели исляма вероятно предимно поради високото заплащане (нека не забравяме, че сред тях има и немалко от България!) да се бият с режима в Дамаск, е било огромна грешка.

Американската идея

в това отношение бе именно тези сили да изиграят ролята на основна мощ за сваляне на режима, включително чрез жертване на все по-слабеещите под ударите и на правителството, и на джихадистите умерени опозиционни сили, които не разбраха, че съпротивата, която започнаха, ще свърши с провал, като се има предвид не само слабата им военна мощ, която не бе в състояние да противостои на режима и на съперниците-джихадисти. Както и политическата им разпокъсаност, която водеше до непрекъснати конфликти между различните им отряди, въпреки усилията на някои "доброжелатели" от България да ги обединят. Режимът в Дамаск се бе превърнал в самоцел на Вашингтон и под негов натиск и влияние - от някои държави на НАТО, без да се дава сметка за последствията, които би имало победата на тези фанатични ислямисти.
Техните лидери упорито изчакваха режимът в Дамаск да падне от само себе си и да бъде последван от смятаното за шиитско правителство в Багдад, поставено от американците, но когато това не стана, те не успяха да търпят повече и обявиха за създаването на т.нар. Ислямска държава върху обширни части от Ирак и Сирия, които своевременно бяха завладели. Виждайки опасността от техните претенции, която възниква доста неочаквано и която внезапно заплаши и съюзна Турция, САЩ бяха принудени да предприемат действия, които, по мнението на американските стратези, трябваше да смажат тази нова държавна формация, възникнала върху територията на двете арабски държави, чиято основна идеология бе фанатично крайният ислямизъм, враждебен и противоположен на самата умерена ислямска религия, завещана от пророка Мохамед. Възприетата американска тактика изискваше нанасянето на въздушни удари върху важни обекти и бойни струпвания на джихадистите, но без да се влиза в преки бойни контакти с тях и създаване на класически фронтове с надеждата, че това ще доведе до автоматично саморазрушаване на "Ислямска държава".
Президентът Обама твърде самоуверено предприе удара си, без каквито и да е санкции от Съвета за сигурност и дори от самия американски Сенат. Първите цели бяха в Ирак. Не бе отчетен фактът, че по-голямата част от бойните отряди на джихадистите, за разлика от Сирия, бяха от иракчани - членове на разпуснатата 400-хилядна армия на Саддам Хюсеин, който  осигуряваше на своите офицери и войници и техните семейства чрез огромните петролни доходи приемлив и дори богат за местните условия живот. Изпаднали в отчаяние от новата обстановка, тези сили, повечето сунити, дълбоко вярващи мюсюлмани, възприеха безусловно крайните лозунги на джихадистите, които им обещаваха прекрасен живот... и на този, и на онзи свят!
Американските удари се оказаха твърде неефикасни. Джихадистите напуснаха организирано големите градове и се съсредоточиха в по-малките селища и около петролните залежи и заводи за преработка на петрол. Американците практически не удариха по тях, защото там действаха най-активно американските петролни компании, извличащи безконтролно огромни печалби от тези залежи с помощта на иракското правителство и на самите джихадисти.

Кой плаща цената и кой печели

Не така стояха нещата в Сирия. Американската военна машина направи за броени дни всичко възможно да унищожи до дъно немалкия открит през последните години петролен потенциал и модерната промишленост, изградена с толкова труд и средства,  с което фактически нанесе онзи удар, който бе планиран още преди няколко месеца по време на кризата с химическите оръжия. Сега на тази бедна страна ще са нужни години и милиарди, за да възстанови тези загуби. Предлогът е да се прекратят изворите за огромната материална издръжка за джихадистите. Но нима за постигането на тази цел няма други средства? Нима е толкова трудно да се открият чуждите компании, които сега извличат петрола на Сирия, който не им принадлежи, или които реализират преработения окраден сирийски петрол контрабанда по чужди пазари! Толкова ли е трудно да се намерят онези банки, които съдействат за развитието на тази бандитска търговия, чрез която главорезите на "Ислямска държава" богато се финансират? Толкова ли е трудно да се открие откъде джихадистите се снабдяват с модерни оръжия, включително танкове, с какво и как ги плащат? Не, всичко се знае, всичко е повече от явно, но никой не ще да говори по този въпрос, защото онези, които би трябвало да говорят, също получават своя дял от този бандитизъм, макар и прикрити с най-модерни фракове! И никой не се интересува от огромната безработица, която ще породят тези целенасочени и безсмислени унищожавания на богатства в тази прекрасна, но нещастна по наше време страна!
И още нещо, което съвсем не е малко. Джихадистите с методите на терора и варварските убийства гонят от окупираните от тях територии, мирни граждани, които не са араби или сунити. Хиляди минават турската граница, а ние, българите, усещаме на собствения си гръб как този гладен нещастен поток се насочва към България, като търси изход в затворената за тях Западна Европа. Нека не говорим за Америка, която категорично не желае да допусне подобни чужденци на своя земя. През последните дни броят на бегълците кюрди расте. От една страна, подобна стихийна емиграция създава проблеми на страните, които са принудени да я приемат, като Турция (за която кюрдският проблем е особено деликатен и опасен), а също така Йордания и Ливан. Броят на сирийските имигранти, гонени от събитията, вече надминава 2,5 млн. души, което е повече от една осма от населението на страната, при това мнозинството са в креативна възраст. Повечето от тези хора определено са решени да останат завинаги в емиграция предимно в Западна Европа,  оставяйки родината си, в която не могат да намерят реализация. Това в бъдеще ще лиши Сирия за дълго време от работоспособно население. Впрочем ние в България вече добре познаваме този проблем!
Печатът е пълен с информации за бомбардировки, за Сирия, Ирак, "Ислямска държава", за страха на Вашингтон  да започнат сухопътна война, боейки се от нейните последици - горчивият опит от Виетнам е все още жив! Но защо никой не говори за мир, за мирно излизане от кризата, обхванала региона. Американските удари само усложняват ситуацията, те водят към една война, чийто край не се вижда. А инициативи за мир също липсват. За мир мълчат всички - Америка, Европа, Русия, Китай. А някой трябва да подеме инициативата. Колкото и да е трудно - трябва!