Не им стиска

Вече сме засмукани в дълбокото на предизборния водовъртеж. За силата на главозамайващия процес се трудят медиите с активната подкрепа на социолози и политолози. От голямото говорене обаче гражданинът трудно си избистря кой за какво се бори и как ще употреби властта, ако вълната на изборната суматоха го изтласка до нея.
На този фон извън "горещите" политически теми и без сериозен анализ остават истински парещите събития извън страната. Те минават в графата "хроника", попадат в интернет страниците на каналите, но до екран не стигат. Просто, защото не вършат работа за поставената пропагандистка задача: маскирани под формата на "новините такива, каквито са", да внушат на избирателя, че не трябва да променя досегашната схема на властта. Пак става дума за прословутия цивилизационен избор, уж направен от целокупния народ. А той опира до външната политика и до безспорното глобално зло - тероризма.
Точно затова от тв каналите изчезнаха новините за войната срещу ИДИЛ, а Украйна сякаш въобще я няма на картата на Европа. До неотдавна не минаваше ден, без да се вдига гюрултия около "хуманитарната катастрофа" в Алепо. Но тогава войските на Асад и руската авиация биеха по ислямистите. Щом градът бе освободен, международните "хуманни" организации, а заедно с тях и българските медии, загубиха интерес към страданията на гражданското население там. Лекарска помощ, храни и всичко останало, от което то има нужда, се доставя от Русия. Подкрепа по силите си оказаха дори Армения и Сърбия. Това обаче не се връзва с цивилизационното завещание на ексдържавната глава и с веруюто на евромарионетките от колективната политическа десница.
Докъде доведе тяхното васално поведение, днес е ясно. Но за провала на емигрантската политика на Меркел, Оланд, Могерини, Борисов-Плевнелиев и прочее титани на управлението не трябва да се напомня. Тя не трябва се свързва с картината на преките последици - от терористичните атаки в европейските градове до бунтовете в Париж и протестите в българските села и отказа на нашенци да приемат бежанци от мюсюлмански страни. Или мислите, че няма връзка между Париж и Широка лъка, между Дрезден и Елин Пелин? Напразно - коренът е общ. Никой обаче не иска да разравя до него. Скубят се листенцата на събитията във вид на "произшествия" и с това темата се изчерпва.
Още по-конфузно за реномето на досегашната европокорна външна политика на тандема Борко-Роско звучат новините от Украйна. Затова - нито дума за престъпленията на фашисткия режим на Петро Порошенко. Как "обективните" медии да съобщят, че личният приятел на нашата ексглава, и до днес смятан едва ли не за съюзник, всеки ден до 3000 пъти(!) обстрелва градовете в Донбас с оръжие за масово изтребление, че наруши относителното примирие на 29 януари - точно в момента, когато се състоя разговорът между Тръмп и Путин, а той самият отиде в Берлин на среща с Меркел. Защото само с война може да напомни за себе си и да се надява, че щедрите му довчера западни спонсори ще пуснат в протегнатата му ръка нов заем. На 12 февруари се навършиха две години от подписването на т.нар. Мински споразумения, от които той не изпълни нито една точка. Това обаче досега не пречи нито на Дон Педро, нито на европейските му покровители да повтарят нелепата мантра за "руска агресия" и за нарушаване на споразуменията от страна на Москва.
Никой не си прави труда да обясни, че Москва няма задължения по тяхното изпълнение, че тя е също такъв гарант, както са Париж и Берлин. Но как да се признае този факт - още повече в навечерието на решаващи и оспорвани избори във Франция и Германия. Днес се навършват и три години от кървавия неонацистки преврат, извършен с активното съдействие на Запада. Три години след майдана най-богатата бивша съветска република е доведена до просешка тояга, а заемите потънаха в бездънните джобове на олигарсите. Реалната политическа опозиция е или в емиграция, или в тайните зандани на репресивните органи без адвокати, без присъди - факт, признат от международните правозащитни организации. По улиците не секват факелните шествия на бандеровци, по селата безчинстват и мародерстват въоръжени банди. За всичко това "политкоректно" се мълчи. Защото не се връзва с генералната линия на "цивилизационния избор".
И ние послушно мълчим. Мълчим дори за съдбата на близо 240-хилядното българско малцинство - четвърта по своята многобройност група в Украйна след евреите, беларусите и молдовците. Руснаците не се броят - те са милиони. След поредица репресивни мерки на киевската власт сънародниците ни поискаха автономия, настояха да бъдат защитени елементарните им права на културна идентичност. Режимът не реагира, а неговият посланик у нас - за срам потомък на българи, обикаля телевизиите като цветарка. Търчи Балтажи и сипе лъжи.
София си трае. Може би, защото външната политика не е достатъчно пикантна за предизборния дневен ред? Или на играчите не им стиска?