Не мълчим, а помним

Д-р Николай АЛЕКСАНДРОВ
Горна Оряховица

"Защо мълчим за горяните?!" - възкликна  патетично преди време поетът Стефан Цанев, сякаш говореше за опълченците на Шипка, а не за банди от диверсанти и терористи, изпратени да вършат поразии в България от западните тайни служби в периода 1947-1954 г. Същите онези, които оставиха след себе си дълга хронология от убийства и саботажи срещу младата република. За тях Стефан Цанев говори като за "мъченици за правдата", които едва ли не мерят ръст с апостолите на свободата, описани в "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов. Остава само тренировъчните бази за терористи в Гърция, които изпращаха нелегално през нашата граница въоръжени до зъби диверсанти - тези бандитски гнезда да бъдат обявени за "революционни комитети".
Бих простил на Стефан Цанев, който ми е все по-малко симпатичен, позовавайки се на преклонната му възраст... Както бих разбрал неговата поема "Аз питам", в която възпява комунизма, защото се е нуждаел от внимание и признание на неговия поетически талант. Още повече, че той не е единственият български творец, претърпял политическа метаморфоза след 10 ноември 1989 г., когато десетки писатели и поети получаваха неочаквано прозрение, че трябва веднага да се разграничат от някогашната държава и нейната идеология, защото са "тоталитарни", "човеконенавистни", "мракобеснически", "авторитарни".
В списанията взеха да се печатат

сълзливите словоизлияния на криптодисиденти

които с прочувствен страдалчески тон споделяха на читателите как цял живот са ненавиждали стария социалистически строй и как са се възмущавали от него, когато са завършвали университета, когато са започвали работа в някой отдел, когато са ставали началници на този отдел, когато са поемали ръководството на това издание, издателство или предприятие. Как са гледали с враждебни очи на планинските и черноморски курорти, където са ги задължавали да ходят, за да отровят душите си, как са им раздавали евтини или безплатни жилища и големи заплати, за да заглушат съвестта им. Такива писания биха могли да насълзят очите ни със своята "проникновеност", ако цялото ни общество бе обхванато от тотална амнезия за реалния облик на живота през онези 45 години социализъм и за безбройните му положителни страни. Както и за факта, че мнозина поети демократи на млади години са писали възторжени стихове за Сталин, Ленин, Георги Димитров и дори за Лаврентий Берия! "... като пъстро цвете в прерия е край нас другаря Берия".
И сякаш за да се скрие тази страница от миналото на нашия творчески елит, в първите години на прехода пред входовете на библиотеките се изсипваха камари от книги за изхвърляне, за които библиотекарите казваха, че са морално остарели. От тези камари си взех няколко тома с плакатната поезия от 50-те години, в които известни и недотам известни поети с неудържима екзалтация се кълнат във вярност към партията и вождовете. Възхваляват, величаят, предричат вечен възход, озарен от неизчерпаемо щастие. А сетне изведнъж се оказва, че са дисиденти, толкова изстрадали от "тоталитаризма", че е цяло чудо как са оцелели?!
Много ми се иска, преди да ни говори за горяните и тяхната "саможертва в името на свободата и демокрацията", Стефан Цанев да разкаже за своето кариерно развитие в епохата на социализма. Иначе съществува реална опасност младите граждани да останат с впечатлението, че въпросният поет е започнал житейския си път като горянин, антикомунист и антипартизанин. Че с автомат в ръка е кръстосвал чуки и балкани, дебнейки милиционери, комунисти и партийни секретари. Мога да простя гражданската слепота на някой кръчмарски политикан, но не мога да подмина с безразличие позицията на Стефан Цанев, който е национален поет и драматург. Някак е обидно, дявол до го вземе, да прочетеш подобни съждения от творец с такава величина, на когото повече би подхождало да бъде гласът и съвестта на нацията, а не

глашатай на "дясната идеология"

която за 25 години така се компрометира в очите на българския народ, че всеки опит да бъде реанимирана с митове за мними герои е жалък, смешен и дразнещ. На всичкото отгоре Стефан Цанев не съобщава, не разказва, а апелира, призовава да не забравяме горяните! Героите?!
Но кои са тези герои, за които така прочувствено говори известният поет? И не просто говори, а ни приканва да се гордеем с тях. Опитвам се да ги възприема така, но съвестта веднага ми подсказва, че да ги обявим за национални герои е равнозначно да издигнем паметник на загиналите турски аскери на Шипка.
В основната си част главатарите на така наречените горяни са бивши полицаи, жандармеристи и фашизирани военни, прочули се с жестокостите си в периода 1923-1944 г. Ръцете им са изцапани с кръвта на безбройни жертви и на тяхната съвест тежат разстрели, кланета, рязане на глави, палежи на къщи. Ритуалните убийства на партизани и ятаци са били практика в цяла България и телата на жертвите - заклани, разрязани и обезглавени, са били излагани по селските мегдани за устрашаване на народа. Ето така е протекла духовната закалка на главатарите на бъдещите горяни, които са се изплъзнали от справедливото възмездие и са избягали зад граница след идването на власт на правителството на Отечествения фронт. След началото на Студената война (5 март 1946 г., речта на Чърчил на Фултънската конференция), когато Западът открито се опълчва срещу Съветския съюз и страните от социалистическия блок, някогашните български жандарми, полицаи и фашистки функционери получават подкрепата на западните служби за извършване на

подривно-диверсионна дейност

в България, организиране на банди от местни противници на властта с цел въоръжена смяна на режима. Започва вълна от саботажи, палежи на посеви, държавни сгради и техника, убийства, диверсии по границата. Всичко онова, което днес се нарича тероризъм. И в това поет като Стефан Цанев намира повод за национална гордост?!
Няма да коментирам неговата позиция, а ще насоча вниманието на читателя към един въпрос, на който неведнъж съм търсил отговор. Какво щеше да се случи с България и българския народ, ако горяните бяха успели да свалят властта и да вземат управлението на страната в свои ръце? Отговорът е прост - нищо хубаво! Нищо хубаво за българския народ. Страната ни щеше да потъне в калта на социалните контрасти. Всички тези фабрики, заводи, училища, институти, предприятия, курорти, язовири, които бяха създадени в епохата на социализма, нямаше да се случат. Нямаше да я има дори тази мрежа от пътища, която направиха нашите дядовци и бащи, защото виждаме днес как се правят и как се поддържат пътищата. Животът ни щеше да бъде такъв, какъвто е днес, и дори още по-труден. Живот на ратаи и чорбаджии, на господари и слуги. Живот от малцина, които разполагат с богатства, и множество, което тъне в нищета. Отново щеше да ни управлява един омразен елит, образованието щеше да бъде лукс, а медицинските услуги - платени и недостъпни за мнозина. Български войници щяха да мрат в Корея и Виетнам

в името на нашата солидарност с Америка

Излиза, че горяните са се борили за нашето нещастие, и слава Богу, че не са успели, иначе милиони българи нямаше да имат нормално и спокойно детство, а отрано щяха да познаят тежестта на бедността и недоимъка, каквато е реалността в съвременната ни родина.
А колкото до Стефан Цанев - той е жив пример за това, че не трябва да се доверяваме на мнението на писатели и поети, които допускат компромиси със своята творческа съвест!