Не може да пренебрегнеш език, народ и кръв

МАРТИН ЛЮБЕНОВ е акордеонист виртуоз и композитор, учил музика в София, Чикаго и Виена, където живее от 12-13 години. Осъществява проекти с различни музиканти, през 2007 г. участва като композитор и изпълнител в постановката "Къщата на съдията" на Димитър Динев във виенския Бургтеатър, а през 2008-а - в следващата пиеса на Динев "Деликатно нещо е душата" във Фолкстеатър. Прави турнета в много страни. През 2009 г. в зала 1 на НДК в рамките на "Киномания" бе представен документалният филм на Андрей Слабаков "ДжаЗта праста, или кои са българските ноти", последван от концерт на Мартин Любенов оркестър. Известният акордеонист даде тогава интервю за ДУМА. Снощи Мартин Любенов представи своя нов проект в зала 3 на НДК в рамките на Салона на изкуствата, а преди дни отново разговаряхме с него.

- Марти, минаха повече от три години от предишното ни интервю. Разкажи какво прави през това време, написа ли нова музика, издаде ли нов диск?
- През последните три години, слава на Бога, бях доста продуктивен - написах много музика, част от която вече е записана и друга предстои да запиша през лятото. Очертава се през 2013 г., както мой приятел журналист във Виена - Рихард Шуберт, казва, Любенов цунами. Готов за издаване е моят нов албум на Мартин Любенов оркестър. Другото готово е от "ДжаЗта праста трио", което включва нови музиканти - Михаил Иванов - контрабас, който живее в Амстердам и сме роднини, и Ангел Демирев - млад китарист от Стара Загора, с когото пристигнах тук за концерта. Преди да си дойда в София, се заехме с Рихард Шуберт да селектираме проектите и изброихме седем. Писах за един много интересен проект на Гьоте институт - Бекярд оркестра, правим го с деца-таланти от балкански страни и от Германия. Всяка държава има представител - учител, който предоставя свои композиции и ги свири с тези деца. Направихме страхотен проект, който включва 10 концерта, бяхме част от джаз фестивали в Белград, Скопие, Букурещ, Мюнхен, Берлин... Бях гост на големия френски композитор и акордеонист Ричард Галиано, където открихме големия музикален фестивал във френската столица. Много често започнахме да се срещаме и да работим заедно, може би той ще е гост на албума "ДжаЗта праста". Написах композиция, която ще изсвирим двамата.
- Автор си на музика за телевизионния сериал "Хъшове", сътрудничиш с наши творци, но рядко те виждаме на концерти в България. Няма ли възможност да те слушаме по-често тук, поне веднъж в годината?
- В момента съм в преговори с френски и германски продуценти, които ще издават моите следващи албуми. Коментирам с тях това и се моля на продуценти и на някои издателски къщи в България, за да има добра дистрибуция не само на мен, но и на мои колеги, които сме от България, но живеем на Запад, поне един път в годината да се прибираме и да кажем - този месец е наш, той ни е за България и за нашите хора. Надявам се, че ще намеря такова разбиране, от следващата година най-вероятно. Бих искал ежегодно да правя по едно турне в 5-10 български града. Имам страхотни идеи, трябва да ги споделя и да намеря хора, които да смятат това за важно, за да помогнат.
- Зная, че обичаш да работиш с деца, да откриваш млади таланти. Беше композирал едно парче, което изпълни с 40 певици от училището в Котел през 2007 г. Предвиждаш ли отново уъркшоп с деца?
- Именно това съм писал в проекта си "Интеграция", защото новият албум на Мартин Любенов оркестър се нарича така. С него показвам, че е възможно човек да постигне интеграция единствено чрез изкуство и култура. Всичко останало е само сваляне на кинти, без никакъв резултат. Част от проекта се надявам да намери място между тези деца, които имат талант. Трябва да ги издирим чрез кастинги и това да се поддържа всяка година.
- Живееш в Австрия от 2000 г. Какво е там отношението към българите? Напоследък четем, че в някои европейски страни витае страх от "нашествие" на българи и румънци.
- Това е балкански проблем, не само български. Същото положение е и за други имигранти. Не може да характеризираме хората общо, защото, както казва народът, всяко стадо си има и мърша. Те се страхуват не от нашите културни дейци, а от хората, които отиват да просят по улиците и да крадат. Чувал съм подобни коментари. Но от хора като мен, които правят култура, не се страхуват, напротив, те са щастливи, че си им дошъл на крака и живееш между тях. Това не е национализъм от тяхна страна, а проблем на нашата държава. Защото, грубо казано, всеки от нас, ако се чувства много по-добре в собствената си страна, няма да отиде никъде. Говорил съм с много колеги и всички сме на едно мнение: бихме живели тук, но не можем да намерим сцена и развитие. Самото място е някак затворено, а специално в нашето изкуство - музиката, имаме страхотна нужда от коментар и запознаване с нови хора. А тези хора, за жалост, не идват тук, за да можем да работим заедно и да се развиваме. Макар че това не е нещо лошо, откакто свят светува го има - вид емигрантство за по-добро. Както казват гърците, където е моята работа, там е и моята държава. Но кръвта си е кръв, ние сме си оттук и си обичаме страната. Вярвам, че ще дойдат по-добри времена за културата в България. А коментарите от ЕС спрямо нас са проблем, който според мен няма никога да се оправи. Когато премахнат гетата, тогава ще се оправи и този проблем. Аз не съм против гетата, може би не трябва да го мислим като проблем, а като начин на живот, който някои не възприемат. Но щом искат тези хора да живеят като останалите, не трябва само да отварят скарите и бирите, а да помислят как биха могли да помогнат да се интегрират, да живеят като един европейски народ - когато им предоставят условия в един блок да живеят три български семейства, две цигански, две други, техните деца да учат заедно, хората заедно да работят...
- Така беше навремето.
- Да, аз съм един от тези хора. Значи Бай Тошо е действал много разумно. Не мога да се оплача от живота, който съм имал като дете, живеехме хубаво и щастливо. Имаше някои недостатъци, но той беше "натиснат", за да бъде толкова краен по отношение на излизането ни в Западна Европа например и т.н. Всичко останало обаче беше страхотно. Моите спомени са такива. Значи патента го имат, просто трябва да го приложат отново. Но с моментните ни политици това не може да стане, защото те касират и заминават. За жалост.
- Удостоен си с Австрийската награда за уърлд мюзик и Френската награда за джаз инструменталист "Гюс Визьор", но още нямаш българска. Би ли те зарадвало едно отличие от родината?
- Разбира се. Стига да е заслужено. Но то става в процеса на работа. Трябва да намериш начин да докажеш всичко, което си направил до момента, за да бъдеш оценен. Проблемът в България е, че няма толкова хора, които подкрепят подобен вид музика. Музиката ще бъде търсена и ценена, ако бъде рекламирана. А ние тук разполагаме с една неузряла публика за подобен стил, тук се акцентира на комерсиала. Дори фолклор да е, той е пак комерсиал. Жал ми е за подрастващото поколение, представям си ги, като станат на 30 години и си кажат - когато бяхме деца, какви песни пеехме и слушахме... Ние се сещаме за нещо стойностно от нашето детство, а те какви текстчета ще си припяват...
- Как може да се спаси автентичното звучене на музиката от агресията на комерсиализма?
- Няма спасение. Едно време бяха чалгаджии, сега мутират в поп изпълнители, после ще мутират в нещо друго. Това е мода, бизнес, хората правят пари с него, затова е и толкова силно. Всяко нещо, подкрепено с бизнес и с пари, не може да бъде спасено.
- Определят твоята музика като елегантна смесица от балканска, ромска музика и суинг, модерен джаз и танго нуево, салса и парижки мюзет. Всъщност има ли все още чисти жанрове или талантливите музиканти продължават да създават нови и нови?
- Тая нова музика е много сложно да се определи като стил, наричат я уърлд мюзик. Живеем във време, в което не можем да определим с точност какво свирим и какво сме направили, получава се един миш-маш и това е хубавото. Пиша, което сърцето ми диктува, а какво е излязло накрая, ще каже публиката. Познавам стиловете музика, уча се от тях, не крада, но нещо ме вдъхновява и ми внушава едно огледално влияние, което ражда в мен нещо мое.
- Господин Рихард Шуберт продължава ли да организира в Австрия фестивала за балканска музика? Откъде у този човек такъв усет за нашите ритми?
- Той е австриец и е писател. Всичко, което прави за балканската музика, е от любов. Обича я. Дори в романите си пише истории между сърбин, босненец, австриец, германец, холандец, събрани на една маса. Прави страхотен текст и литературни вечери, на които ние свирим доста често. Текстовете му са измесени с този чушдойч (tschusch deutsch), немския език на чужденеца. Думата е останала от руснаците през войната, които са били в Австрия - чужой. Аз пък съм имал късмета да бъда акомпаниращ артист на Вина чушенкапеле, която е много известна в Австрия. Шуберт помага, пише и организира страхотни балкански проекти, български, румънски, сръбски.
- Започнал си да свириш в читалище "Емил Шекерджийски" в София, днес доста читалища са закрити или западнали. Какво е значението на тези самодейни школи, в които децата от най-ранна възраст могат да се докоснат до изкуството?
- Това е много важно. Народ без култура е без дух. И да сме наясно: култура без пари не става! Нашите управници го знаят, но се чудя защо не взимат мерки, защо това не е тема в техния дневен ред. В Западна Европа, в държави със стари традиции имат висок бюджет за развитието на културата и не късат от него. Ние имаме култура, но не може да лежим на стари лаври. Проблемът е, че няма развитие или това развитие не е достатъчно. Читалищата са много важни, защото не се знае къде близко до това читалище живее един бъдещ голям музикант, актьор и т.н. И ако няма кой да го подкрепи в семейството му, пак поради битовизмите, той погубва дара си от Бога. Така че моля се политиците да се "светнат" малко и да вземат мерки, защото е грехота.
- Децата по природа са уникални, всяко със своя дарба и индивидуалност. В този смисъл какво според теб трябва да се направи, за да може малките ромчета да избегнат своята бъдеща нищета, безкултурието, безцелния живот на просяка?
- Трябва им среда. Те живеят в гета, тяхното гето е гето-държава, със свои закони, и не могат да се интегрират достатъчно, за да се развиват. Ето един пример: моя позната и приятелка Нина Пехливанова е млада кадърна режисьорка. Нейният баща, който е починал, е бил адвокат и е помогнал на десетки семейства от Франция да осиновят деца от дом "Майка и дете". Тя поддържа контакт с всички тези деца, за да проследява как се развиват. Миналата година се срещнахме с едно момиче, осиновено от Враца, което беше с баща си, майка си, баба си и дядо си. Видях един прекрасен човек, развит, с диплома, готов за живота. Нина казва, че всички са такива, един станал доктор, друг юрист... Значи какво е липсвало - средата. Затова казвам, че трябва да се даде възможност на тези хора да живеят заедно с другите. Те имат потенциала и е гарантирано, че при други условия ще се развият добре.
- Имаш ли нов инструмент в колекцията си от "стари ролсройси" - твоите акордеони "Скандали" и "Хонер", на които свириш?
- Отскоро съм поканен от огромната и най-добра акордеонна фабрика "Settimio Soprani" в италианския град Кастелфидарто - световната столица на акордеона, където има над 160 фабрики и се произвеждат най-добрите акордеони, да бъда лице на тяхната фирма. Получавам безвъзмездно два инструмента и много съм щастлив да ги рекламирам, защото са страхотни!
- Има една стара приказка: Музикант къща не храни...
- Може понякога и да е истина...
- Ти само от музика ли се издържаш? От кой момент един музикант вече успява да се "храни" от това, което най-много обича и умее?
- Когато един музикант може да съществува от музика - това е много хубаво. А когато съумява да живее от музика, която той е създал и тя е търсена, тогава е щастлив музикант. Слава на Бога, съм го постигнал! Но съм бил част и от вариант 1.
- Как се постига - с много труд, талант, упоритост?
- Всичко, което изреди, плюс късмет. По себе си знам - започнал съм да свиря по кръчми, по сватби и къде ли не. Но идва момент, в който срещаш някого и това променя живота ти. Животът ни е като спирала, която постоянно катерим.
- Водим този разговор на 24 май - ти говориш ли често на български, след като се движиш предимно между чужденци? Какво е отношението ти към този празник?
- Това е светъл празник, който е много важен не само за българите, но и за всички славяни. Трябва да се почита, защото благодарение на Кирил и Методий пишем на свой език. Толкова съм щастлив, ако мога навсякъде да говоря на български и всички да ме разбират. Това е моят език, с него съм се родил и израснал, чрез него съм разбрал същността на живота. Виждал съм българи, които дълго живеят в чужбина и се правят, че са забравили родния си език или го говорят с акцент. Според мен това се дължи на неизлечими комплекси - жалко за такива хора. Не може да пренебрегнеш език, народ и кръв. Това са три достатъчни аргумента. Може да съм циганин, но това е моето място, аз съм част от него и друго не знам.