Не може да се откажеш от историята си

Станислав Памукчиев е роден на 9 май 1953 г. в София. Завършва Националната художествена академия, специалност стенопис. Работи в областта на живописта, рисунката, обекта и инсталацията. Осъществил е над 40 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Участник е в колективни експозиции и селекции на международни форуми. Удостоен е с над 10 национални и международни награди. Негови произведения са собственост на галерии у нас и по целия свят. Член е на УС на СБХ. Професор е в НХА.

- Професор Памукчиев, наскоро бяхте удостоен с поредната награда за творчески постижения. Между многото престижни отличия, които имате, тези на името на Владимир Димитров - Майстора и на Захари Зограф са като че ли най-високите признания, които може да получи един художник.
- Посочените от вас награди имат висока символна и духовна стойност за българския художник. "Захари Зограф" получих преди десетина години, тогава вълнението ми беше от посвещението в зографията, в майсторията. Чрез този възрожденски като патос и настроение акт се чувствах приобщен към майсторите-зографи. Сега изпитвам подобно чувство, но като че ли друго надделява като лично преживяване - посвещаването ми в това, което Майстора е изстрадал като свой копнеж да постигне душата българска. Да обиколиш половината свят, а после да се прибереш на село, да отидеш на полето и страстно да търсиш типа български, през тези очи, с които ни гледат момите, да видиш българщината. И аз като сантиментален човек, романтично нагласен, го преживях като мое посвещение в духа български. А като признание е ценно, защото се присъжда от професионалната колегия. Много висока е солидната по тежест награда, която получих от международното триенале на живописта през 1996 г. Но там водещо бе усещането, че си спечелил състезание - в съпоставимост с 400 автори от почти цял свят.
- Вашето творчество в последните години е белязано от своеобразен преход от живописта към инсталацията. Това естествен резултат от натрупан житейски и професионален опит ли е, ваша необходимост да използвате по-богати изразни средства или е обусловено от сложността на времето, в което живеем?
- Във въпроса се съдържат почти всички отговори. Има го предизвикателството на новото време. Дълги години в периода до 1989 г. сме се развивали в конвенцията за определен тип изкуство - картината да е картина, скулптурата да е скулптура и т.н. В началото на 90-те години имаше обновителни енергии и всички процеси, започнали като разкрепостяване от 80-те години, в новото време намериха развитие по посока на различно конституиране на живописта, нови подходи, техники, материали. Като произлязъл от онова време и онази картина, приучен към пластическото, към силата на визуалното, моето развитие от 90-те години беше в един много разширен възглед за живопис. Това до голяма степен беше и белег на моето поколение, защото по-младите смениха тотално парадигмата. Живописта беше изключена по някакъв начин като наследство отпреди, потърсиха се нови изразявания, концептуално изкуство, нови медии и т.н. Това, което направих по посока на обект и инсталация, произтича от опита, натрупан в живописта. Запази се силата на внушението на образа, на пластическия израз, на фактурата, на структурата, като се появи нов концептуален момент, който товари със смисъл, символика израза. Смених материала - използвах пепел, пръст, камък, въглен, восък, смоли... Те носят своята експресивна сила и са натоварени с определено символно значение, като отпращат към това, което носим в нашите дълбинни пластове, архетипни наслоявания и родовата памет.
- Виждате ли днес примери, факти, явления, които показват, че като народ имаме и пазим родовата си памет?
- Ние като малък народ носим обремененост от исторически развития. Българинът на родолюбива тема е много чувствителен, люшка се от крайно отрицание до патриотарски страсти. Натискат ни глобалистки модели, които идват от големия свят, в нас се привижда нова роля, ново място на Балканите и се раздвижват пронационални идеи. За мен това не е въпрос на изплуване към политическото и социалното, а сублимиране в духовната памет и традиция. Затова в този съвременен начин на изразяване търся да открия дълбоките, устойчиви белези на родовото, инспирации от археология, от тракийско и предтракийско време, от иконата...
- Завършили сте стенопис при проф. Димо Заимов. Създавате ли и днес стенописи, витражи, пана?
- Не, имам реализации съвсем в началото. Тази линия с обществената поръчка, с обикалянето на институции, със създаването на друг вид отношения между държава, власт и художник по онова време, с финансовите условия, не ми допадаше. Следвах тази специалност по внушение на моя учител Васил Вълев от Художествената гимназия, който беше възпитаник на Георги Богданов. По онова време стенописта беше най-силната специалност в Академията, преди идването на Найден Петков, Светлин Русев, Иван Кирков. Във време, когато живописта беше илюстративно-академична по един съветски импресионистичен модел, единствено в стенописта и в някои специалности от Приложния факултет се говореше за условност, за стилизация. Това беше скрито модерната специалност и ако погледнете големите имена на живописта от 60-те и 70-те години, половината са завършили монументално изкуство - цялата пловдивска школа модернисти, Атанас Яранов...
- Вашият преподавател, който напусна белия свят в началото на тази година, остави впечатляващи образци на монументалното изкуство по градове и в обществени сгради. Негово е и забележителното пано от метални дискове на сцената в зала 1 на НДК, което продължава да бъде толкова съвременно и модерно.
- Това е чисто абстрактна работа, във формата си на монументално-декоративна завеса, а всъщност като съдържание, като език е изцяло под знака на модерното, на абстрактното изкуство.
- Какво е онова, което с течение на годините, на вашия опит се потвърждава или което никога няма да забравите като уроци от него?
- Големият урок на Димо Заимов беше в това да ни даде пълна свобода да експериментираме. Не се намесваше и не казваше точно как, но постоянно ни подтикваше да сме живи, да експериментираме. Голямо удоволствие беше да правиш нещо, да мине преподавателят, да те удари по рамото и да ти каже: "А така, давай смело!" Много е ценно да ти дадат свобода.
- Като стана дума за монументално изкуство - какво мислите за страстта, с която през последните 25 години у нас се оскверняват и рушат паметници? Освен че се посяга на историята, се нараняват и огорчават техните автори - талантливи, достойни личности с принос към българското изкуство?
- Най-пресният случай е с паметника "1300 години България" на Валентин Старчев, но има и много други примери. Това са енергии, които изплуват в революционна ситуация - да се "измете" миналото, да се "изчисти" теренът, наричаме тези хора булдозеристи. Извън творческия резултат, важно е да се запази достойнството на авторите. Някои вече не са сред нас, но Старчев е жив и приема всичко много драматично. Има друго, за което настоявам - това минало трябва да се знае, в неговите активи и пасиви, да се знае какво е било покрай честването на 1300 години България - НДК, Людмила Живкова, всичкия патос на това време трябва да помним като исторически случило се. Не след това да го четем по книгите, и то преразказано тенденциозно, а да видим артефактите такива, каквито са, всеки да преценява и да формира мнението си. Не можем така лесно да се отказваме от историята си и от уроците, които тя ни дава. Този вид монументализъм и паметникарство е преодолян, но той е исторически сложен и е феномен на времето си. В този смисъл бях и против събарянето на мавзолея, не по идеологически причини, а като свидетелство за рецидивите на определена епоха. Трябва да имаме памет за историята, ако не искаме тя да се повтори.
- Твърдите, че мизерията се превърна в начин на мислене. Това не е ли пагубно за нас като личности и като народ?
- Много дълго време трае този преход, а ние продължаваме да не се оправяме... Първо, поради нашата неуправност, липсата на капацитет, но и поради това, че и светът тръгна много стремглаво по своята траектория надолу. Тръгна към един процес на разрушение, преди да се появи на хоризонта идеята на ново структуриране. Светът е в критично положение по отношение на намирането на нов висок смисъл. Доизживяват се определени енергии, те искат да задържат статуквото, всичко се фокусира около петрола и капиталите, които се въртят в света, и това води до един болезнен катаклизъм. Да се надяваме, че всеки световен катаклизъм носи след себе си катарзис, пречистване и ново раждане.
- При определяне на държавния бюджет културата винаги е на опашката. Имате ли надежда, че някога ще се намери достойно количество пари за нея?
- За съжаление културата е най-накрая на веригата и дотам стигат много малко пари. Привиждаше се как целият духовен сектор (а да не говорим за нашия занаят, понеже произвеждаме и материални факти) би могъл да се доказва на свободния пазар. Държавата и институциите вдигнаха ръце, поради финансова невъзможност, но най-вече като волеви ресурс, като неспособност да се прецени какво да се прави в културата в ново време. Някои неща се изживяваха като инерция отпреди и не се създадоха нови работни условия. Институциите не проработиха, напротив - затънаха. Сега се усеща някакво оживяване в тях, но в условия на тотална мизерия те работят с изключително малко средства и нашата сфера е оставена на себе си. А това свива нещата. Вместо да мечтаеш и да проектираш в мащаби така, както виждаш, че се случва по света, гледаш да произведеш нещо по собствената си мярка. Започва да те яде едно червейче, че ако си професионалист трябва да направиш нещо, да го извадиш на пазара, за да съществуваш. Това свежда целия процес до занаятчийския рефлекс на "какво се търси, как да го направя, на кого да се харесам". Друга сфера е на едни по-млади хора, които се ориентират по това какво прави светът, не се интересуват от родния контекст, а само от това, което става навън по биеналетата, и се захранват от собствения си вътрешен кръг.
- Как мотивирате и насърчавате вашите студенти, след като завършат, да постоянстват, да не се отчайват лесно, да не се захващат с нещо съвсем различно, което ще им осигури по-добър бит и прехрана?
- Някога, като млад преподавател, основна цел ми беше да ги разчупя, да ги направя съвременно мислещи, да експериментират. Сега първа грижа ми е да им създам мотивация. Помага ми моята екзалтираност, защото съм станал художник и живея с тази екзалтация, старая се да им предам част от нея. Важни са примерите на историята, на големите учители. Академията е Остров на блажените, защото там се разказва красивата приказка на изкуството, това е опиат. После, като излязат, се сблъскват с живота, а битката с конкретността е страшна. Свидетел съм колко много талантливи хора са минали покрай мен и колко малко са се задържали в изкуството. Но... винаги, в някаква степен, е било така.
- Всъщност може ли да се живее от изкуство в България?
- Много малко хора успяват да живеят от чисто изкуство.
- В миналото държавните галерии, институции поръчваха и купуваха творби от различни автори, създаваха фондове. Днес това правят частните галерии, в много по-малък мащаб, или отделни меценати, колекционери.
- По време на социализма идеологизираната държава виждаше изкуството като съществена част от своя живот - дали по идейни или по други съображения, културата присъстваше. Нашето поколение имаше възможност да се развива в среда, в която държавата имаше своите работещи институции. През 80-те години имаше силен Съюз на художниците. Той осигуряваше относителна свобода да формира един, макар и затворен в съюзните рамки, по-либерален и по-свободен възглед. В изложбите имаше неща, които бяха "представителни", но и такива, които стояха отзад, по колоните, и бяха експериментални. В тази двуликост на процеса се родиха много интересни произведения и автори. В същото време с парите, които държавата даваше, точно тези любопитни, експериментални творби влязоха в музеите. Имаше и художници, самоволно отрекли се от публичност - пример за един висок морал. Но не можем да говорим през 80-те години за някакви ъндърграунд процеси. В параметрите на общото пространство "по кьошетата" стояха експериментиращи, по посока на формата и съдържанието, творби. Полуприкрито се толерираха обновителните тенденции. А да не говорим за младите, ние бяхме буквално разглезени - младежки изложби се правеха на две години, минимум 2/3 от тях бяха откупувани. Имаше професионална общност, галерии, които се грижеха за процеса и го осъществяваха с парите на държавата. Сега на свободния пазар доминантен става не вкусът на професионалиста, а на човека с парите. В една млада, неоформена капиталистическа държава той не е като дълго градения вкус на английската аристокрация...
- Тези колекции отпреди 1989 г. дават представителна картина за различни периоди в българското изкуство.
- Част от музеите, създадени тогава, продължават да съществуват, но без да участват активно в някакъв съвременен процес, а като хранилище на памет от времето, в което са били активни. Например, ако говорим за "Квадрат 500" - колекцията в него спира до 90-те години, т.е. всичко, което е притежание на музея, е резултат на възможностите на онова време. За да се представят 90-те години (това е обещанието - музеят да продължи нататък, в новото време), трябва да се намерят средства и професионалисти, които да "съставят" това време, защото то е изтървано до голяма степен. Това изисква много работа, средства и воля.
- СБХ продължава да бъде пристан, в който в тези трудни времена творците могат да се събират, да общуват, както и да покажат работите си на проявите, организирани от съюза.
- Най-важният актив на СБХ е тази територия, пространства, галерии, които са достъпни за широкия кръг художници, и това е основната мотивация да бъдеш член на съюза. Някога, освен че всички изложби са се случвали под егидата и в пространството на СБХ, тук са ставали и откупките, и награждаванията, мотивациите са били много. Във времето на либерализация съюзът вече не може да бъде единствената организация, която съвместява всички - от големите имена до хората от най-отдалечените градчета и младите, начинаещи автори. Не може да провежда твърда политика с железни критерии и остойностяване. Това новото време не го допуска, самата природа на изкуството стана много по-различна. Появиха се алтернативни центрове, които произвеждат и смисъл, и други ценностни ориентири. Дори в новите структури има известно пренебрежение към старата институция като износена, като наследник на социализма, което върви с политическото обременяване. Но СБХ се опитва да бъде широко отворена демократична организация и да даде възможност на своите 3000 членове да бъдат художници, да имат свое пространство, сборно място, което поне да пази достойнството им като творци.