Недовършени...

„Ще открадна тази дума!“ - заявих на леля, докато тя за пореден път ми разказваше колко славно са си прекарвали с майка ми, нейната сестра, и с още няколко хубави и модерни момичета от село Българево до Калиакра в средата на 1960-те. Спускали се по скришни пътеки през същински джунгли до девствени плажове. Плували покрай скалите, гмуркали се в дълбокото. Взимали на стоп камионите на военните. Припичали се като гущери по камънаците на Тауклиман и събирали погледите на редките туристи (главно поляци) и първите наши „хипари“ - художници, музиканти, археолози.
В тази крайморска идилия ролята на злодей се играе от простака. Невъзпитан, неграмотен, примитивен - но той не знае, че е такъв. Той мисли, че нормално е точно неговото поведение и отношение към живота, а който не прави така, е „будала“. Той няма и капка желание за нематериални неща: музика, книги, свобода. Природата и красотата не го вълнуват. Дай му да си напълни корема, да си направи кефа и да спечели пари. Груб човек, не се и замисля дали не пречи на някого с действията си, дали не засяга някого с думите си. Понякога ще ти направи мръсно, понякога не, но да ти направи добро просто ей-така, не чакай.
„Другите бяха такива - разказва леля с отнесен поглед. - Но ние не бяхме като тях. Различни бяхме. Подигравахме им се. Наричахме ги „недовършени“. Неготови хора, незавършени, още не станали същински хора. Невтасали.“ Ето тази младежка подигравка открадвам сега.

Но както я откраднах, така и скоро ми се наложи да я използвам. Попътувах седмица из родното Черноморие и за да не ме смаже дълбоката скръб от събраните впечатления, посегнах към тази усмивка, доплувала до мен по вълните на времето.
„Изтрий я, изтрий я! Какво снимаш! Сега като те настигна, ще видиш на какво ще те направя! Ти за какъв се мислиш, бе, знаеш ли на какво ги правя аз такива като тебе!“ - крещеше след мен шкембелия зад телена ограда на плажа Иракли. Честно, не исках да го ядосвам. Просто така стана. Имаме семейна традиция: всяка година по пътя от София към Варна и Добрич спираме на Иракли. Само за час или два и после продължаваме на север. Не искаме шезлонги, искаме природа. Много сме отговорни: спираме колата далеч от плажа и после вървим през гората към морето, за да не натоварим екосистемата.
Вървим си ние по черния път към плажа, обикновено българско семейство с две тийнейджърки, елегантната им майка и тромавия им баща. И хоп! - на средата на пътя, на двеста метра преди пясъчната ивица, изниква ръждива ограда. Знам, че покрай Иракли има частни терени. Но и знам, че според чл. 4 на Закона за устройството на Черноморското крайбрежие достъпът на гражданите до морските плажове не може да бъде ограничаван, освен за нуждите на държавната сигурност. Така или иначе, портата на оградата беше открехната. Огледахме се, минахме от другата страна, подминахме нещо като къмпинг, поплажувахме час - прекалено много хора наоколо, не беше приятно - и обратно.

Да, но междувременно някой беше заключил портата на оградата с катинар. Явно трябваше да се върнем назад, да излезем от заградения периметър, после да потърсим козя пътека нагоре покрай оградата - под слънчев пек и през трънаци. А може би има и друг начин? Вътре в ограденото имаше пет или десет „бивака“, със спрели коли, големи палатки, хора разпускат. Отидох и тук, и там - попитах учтиво хората как да отворя катинара, защото слънцето ни е напекло и не искаме да заобикаляме. Странно, никой не знаеше кода на катинара. Как ли излизат с колите си за провизии?
Продължих опита за комуникация: „Искам само да мина от другата страна, все пак по закон достъпът до плажа е свободен! Не искам да правя проблеми, но имам журналистическа карта.“ Посрещнаха ме тънки усмивки и стена от вдигнати рамене. В този момент момичетата намериха спасение - бутнаха по-силно крилата на портата в противоположни посоки и се провряха през образувалия се процеп. Не ми се вярваше, но и аз, като в старото филмче за Татко Барба, успях да премина отвъд.
Успяхме! Но нещо ме глождеше, защото законите трябва да се спазват, а този крайбрежен къмпинг очевидно беше самоделен. Изкарах телефона и започнах да снимам палатките - ей така, за архива, ако случайно напиша нещо в „Бодил“ по темата. И тогава той изригна - точно онзи, който допреди минута ми обясняваше, че не бил оттук и бил за малко. „Ти кого снимаш бе! (…)“ Накратко, човекът подчерта недоволството си от хората като мен и от нашите майки. Всъщност ме заплаши със саморазправа – само да ме стигне, което не беше лесно с неговите форми. Но гръмогласните му словоизлияния бяха тъй убедителни, че само срамът от децата ме възпря да не хукна да се спасявам в колата.
На 15-20 км на север от Иракли е град Бяла, в който Прокуратурата на Република България има почивна станция. Не мога да повярвам, че затвореният къмпинг до плажа на Иракли е всеобщо неизвестен. Теренът, върху който е къмпингът, може и да е частен, не споря. Но според българските закони достъпът до плажа не може да се ограничава. Не е никакъв „достъп“ да те пращат до морето през кози пътеки, докато препречват големия горски път.
Да съм честен, погазването на закона ме нарани по-малко, отколкото човешката лошотия и простотия. Затова започнах да си повтарям ободрително: „Недовършен, остави го! Недовършен, остави го!“ Но скоро действително видях какво означава недовършен. Става дума за естакадата при нос Шабла, тази забележителност на северното ни Черноморие, за която през десетилетията са пръснати много пари и труд, но никога не е служела за нещо важно. „Естакада“ всъщност означава бетонен мостик, влизащ четиристотин метра навътре в морето. Построили я в края на 1960-те, когато в региона са открити нефт и газ. Като дете се разхождахме по нея - ползваха я основно въдичари, вадеха сафрид с чепарета. После без нужната поддръжка естакадата бързо започна да се руши и я затвориха за граждани.
През 2015 г. започна учудващ ремонт на повредената конструкция, за който бяха отпуснати 7.5 млн. лв., но работата, предвидена за 10 месеца, така и не беше довършена. По всичко личи, че е имало голямо отклоняване на средства, прокурори са правели проверки, но от прокурор справедливост в България не чакай. През 2024 г. отново отпуснаха пари за ремонт, нови 3.7 млн. лева. Срокът от 8 месеца отново не беше спазен. Последно обещаха да е готова „октомври-ноември 2025 г.“ В началото на август 2025 г. никой не работеше по надупчения от морето обект: очаквам през лятото на 2026 г. този мостик с неуточнено предназначение да се намира в същото полуразрушено състояние, полегнал между миналото и бъдещето.
Кария, древното пристанище на ската точно до естакадата, днес тъне в магарешки бодили. Всяка година го навестяваме - и всяка година бодилите стават повече, древните стени сякаш се слягат, боклуците се увеличават, а тъгата се сгъстява. Добре, точите пари от естакадата, но защо поне не поддържате наоколо?! Кария не е Колизеума, но има достатъчно високи запазени стени: мястото има безспорен туристически потенциал, който дори безумните обърнати „енергийни“ пирамиди, монтирани незнайно от кого и защо пред близкия фар, не могат да развалят.
За щастие бяхме предупредени и този път въобще не ходихме на Болата - някога райски залив, сега див паркинг и огромен пясъчен пепелник, където можеш да си хвърлиш фаса, огризката и другите ненужни неща. А, и да си вкараш лодката в морето - а за да я вкараш, трябва, разбира се, да нагазиш в самото море с тежкия си джип и влекач. Не, не отидохме на Болата, както догодина няма да отидем на Иракли...
Въпросът, който ме тревожи, е дали тази недовършеност е свойствена за България и евентуално Балканите, или е характерна специално за северното ни Черноморие? 
Но нали съм регионален шовинист, все пак твърдя, че нашите са по-специални. Цяла България тъне в простотия и наглост, но земите на някогашното Добруджанско деспотство се отличават с това, че тук хората са някак… по-недовършени.

"Бодил", със съкращения