Неизтляващата жарава на "Самодивски цветя"

От редактора

Скъпи читателю!
В днешното приложение за литература, изкуство и култура публикуваме критични отзиви за новите книги на Тенко Тенев и Чавдар Тепешанов, както и актуалното стихотворение "Тихо", посветено на България.
Приятно четене.

Продрум ДИМОВ

"Самодивски цветя" е заглавието на новата книга на Чавдар Тепешанов, която столичното издателство "Българска книжница" предложи наскоро на читателите ни. Авторът, макар да е завършил архитектура, загърбва професията си и се потапя в света на изобразителното изкуство, като е оставил досега 18 самостоятелни изложби в столицата и страната. Едновременно с това посвещава творческите си търсения и на литературата. Плод на талантливото му перо са десетина издания с поезия, белетристика и документална публицистика. В литературните му творби намират отражение актуалните въжделения, безпокойства и дълбоките социално-психологически сътресения в живота на нашия съвременник. Той е творец със солидна гражданска позиция и будното му перо не остава никога чуждо и бездушно към социалните неправди, търсейки пътеките към истината, социалната справедливост и лелеяното човешко щастие.
В "Самодивски цветя" Чавдар Тепешанов ни въвежда в горещите лабиринти на своя неспокоен, напрегнат интимен свят. Оставам с впечатление, че за пръв път нагазва в тази територия и пристъпва плахо, но подчертано искрено, докосвайки ни до високите градуси на своите интимни преживявания. До този акт на поведението си авторът стига, след като прави своеобразна лирична равносметка на изминатия път и стига до извода, прозвучал във финала на стихотворението му "Спасение", че две неща го спасяват от игото на житейските неволи: изкуството и любовта.
Душата на поета жадува да плува в примамливата романтика на младостта. Дълбоко в себе си носи чувствителния човек, който усеща красивото и се радва на доброто и хармонията в природата и обществото, отхвърля бездушието и апатията, които обезсмислят живота ни. В същото време не може да приеме и красотата на жената, която не плоди възвишени чувства и не ражда вдъхновение.

Не, ти не си за полет сътворена!
Очите ти са просто... две очи -
Красиви, но спокойни и студени. ("Прозрение")

Чавдар Тепешанов е човек с изключително чувствителни сетива, които като безупречни послушни рецептори улавят и най-неосезаемите прояви на отчуждаване, отдръпване и студенина, които охлаждат и хвърлят сянка и на най-благородните и светли пориви, изстудяващи и прогонващи топлината в гърдите. Стиховете му са обект на болезнено терзание в перманентното сближаване и раздалечаване с любимия човек - нещо, което ужасно го потиска и гнети. Но може ли да избяга от съдбата си и изповядва:

Това е моят жребий. Но поне
от раните си ще направя броня!
Минутите са бягащи коне
към слънцето. Дали ще го догоня? ("Жребий")

И тази угнетяваща несигурност, съмнение и раздвоение в интимните му стремления непрекъснато ще го разпъват на кръст и лишават от полагаемото му се лично щастие. Подобна минорна емоционална обагреност ни обзема в стихотворенията му "Крила над пламъци", "Съзерцание", "Надежда", "Загадка" и много други. Общувайки с атрактивния интимен свят на Чавдар Тепешанов, имам усещането, че ставам съпричастен на невероятно чисто и искрено, изповедно преживяване, лишено от постоянния креативен огън на взаимната интимна сроденост.
В сюжетно-тематичен план тези стихове не са освободени от обичайното присъствие на самотата - родоначалник на горест, нестихваща тъга и безсъници. В немалко стихове тягостното чувство намира подкрепа и от околния пейзаж, чието мрачно настроение съчувства и състрадава на лиричния герой:

Последен поглед-там назад,
Където тихо в здрача
Вълните все за мен скърбят
И все за мене плачат. ("Бягство")

Едва ли има по-силно въздействащо върху вътрешния свят на поета от всевластната магическа красота и обаянието на любимата, които покоряват и завладяват човека. Много от стиховете направо се задъхват от неудържима болка и страдание, които не го оставят на мира ден и нощ. Истинско, трудно поносимо отчаяние струи потискащо в стихотворенията му "Пепел", "Вечност", "Послеслов", "Разстояние", "Копнеж" и др. Чавдар Тепешанов е творец, който извисява на най-висок пиедестал любовта, която е неоценим и могъщ генератор на енергия и неукротимо вдъхновение.
Анализирайки високите температури на авторовото напрежение, не мога да не споделя и доста предозираното мрачно настроение, което непрестанно се подклажда от отсъстващата близост и взаимност - нещо, което не се среща така силно осезаемо в творчеството на много наши интимни лирици. На фона на преобладаващото тъжно психично натоварване, лиричният герой никога не затъва в тресавището на безизходната резигнация, надеждата в щастливата развръзка никога не угасва.
Тази първа по рода си стихосбирка на Чавдар Тепешанов за първи път ни пренася в нов облик на известния художник, поет и публицист - непознат, но допълващ и обогатяващ неговата творческа физиономия. Стиховете му не са предрешени във фрапиращи самоцелни художествено-естетически одежди, за да демонстрират някакъв модерен стилно-езиков абстракционизъм, но са поднесени с похватите на класическата ни поезия. Те са дълбоко изстрадани и преживяни и ни впечатляват с невероятното си чистосърдечно откровение и неотразимо въздействие.
Тези достойнства са в състояние да приобщят Чавдар Тепешанов завинаги не само в компанията на талантливите ни изобразители, но и в хора на многобройните певци на любовната ни лирика.

Тихо

Тенко ТЕНЕВ

На Тони, Кристина и Калоян

    Няма нищо по-мило от родината...
                                Лукиан

България, каква велика дума...
И колко много самота.
От белота, от върхове и от предателства,
от обич - бликнала като сълза.
България... как топло свети
това красиво име от любов.
Защо, о Боже,
кротко се побъркваме -
не виждайки спасителния зов,
че рано или късно българи
ще се изправят до човешки ръст...
Да спрат да търсят чужди покровителства,
да чуят майки и забравен гроб.
Родината ни чака само,
от векове безмълвно - искрен зов...
...Приятели, обичайте България!
Над бордове, над тънки интереси
по хълм свещен, под чисти небеса.
Родината ни светла и красива,
не се нуждае от съмнителни слънца...
Та тя е гряла толкова столетия,
над майки, над олтари, над деди...
Запазили сме род и име,
преминали сме толкова беди.
Родино, майчице изстрадала,
повярвай - туй са временни скърби...

...Винаги е имало България
и българи - родени канари!