Неолиберализъм на всяка цена

Игнасио Рамоне

„СВЕДИ ГЛАВА, горди варварино, обожавай изгореното и изгори обожаваното от теб”, заповядва епископ Реми на варварина Хлодвиг, когато е трябвало да се покръсти, за да стане крал на Франция. Изглежда точно това са изискали държавните глави на Еврогрупата от социалдемократа Хосе Луис Родригес Сапатеро в Брюксел на миналия 7 май, когато се събраха Международният валутен фонд и финансовите пазари, за да го принудят да се откаже от всички „социални капризи“ и да се превърне незабавно в поклонник на неолибералната вяра.
         
     Едва пет дни по-късно, с фанатизма на новопокръстените (и претенцията, че „вътрешно е покрусен”) министър-председателят, който през 2004 г. декларира, че „ще управлява за най-слабите”, а през 2008 г. потвърди, че „ще управлява с мисълта за онези, които нямат всичко”, оповести един съвсем непопулярен план. Пет милиона пенсионери, три милиона държавни служители, стотици хиляди стари хора, нуждаещи се от помощ, и половин милион бъдещи бащи ще пострадат от бруталните орязвания на бюджета.
         
     В същото време и други ръководители на социалдемократически правителства в Гърция и Португалия бяха принудени да се унижат, да бият отбой и да се подчинят на неолибералните схващания, срещу които по принцип се бяха борили дотогава.
         
     Невероятна промяна, защото преди по-малко от две години, след фалита на банката „Леман Брадърс“ в САЩ, привържениците на неолиберализма бяха повалени и се намираха в защитна позиция. Те се отказваха от схващанията си. „Кризата на века“ показваше провала на идеологията им за дерегламентация, както и необходимостта отново да се прибегне към държавата, за да се спаси икономиката и да се запази обществото от разпадане.
     
     Правителствата, дори десните, поемаха функцията си на главни действащи лица в икономическата сфера, национализираха финансови институти и стратегически предприятия, инжектираха масово пари в банковата система, пускаха в действие планове за стимулиране на икономиката… Управляващите и икономистите приветстваха тези решения, отговарящи на уроците, извлечени от кризата през 1929 г., която показа как политиката на дефлация, ограничения в бюджета и на заемите доведе до Голямата депресия.
        
     Затова през есента на 2008 г. всички оповестиха завръщането на Кейнс. САЩ приеха план за спасяването на банките за 700 милиарда долара, последван от втори план за 800 милиарда. Двадесет и седемте страни от Европейския съюз се споразумяха за 400 милиарда евро. А правителството на Хосе Луис Сапатеро, след като констатира, че „за три последователни години има излишъци в бюджета, които позволяват известен дефицит, без риск за доверието в публичните финанси”, оповести амбициозен План за стимулиране на икономиката и заетостта за 93 милиарда евро.
         
     Освен това на редица срещи на Г-20 ръководителите на най-силните държави решиха да приключат с финансовите райски места, да контролират високорисковите фондове („hedge funds”) и да санкционират злоупотребите на спекулантите, които причиниха кризата. Жозе Мануел Дурау Барозу, председател на Европейската комисия, заяви: „Няма да толерираме никога вече спекулантите да се надигнат отново и да ни върнат в това положение.”
         
     И въпреки това се върнахме на същото положение. Пазарите и спекулантите отново държат тигана откъм дръжката. А политическата власт е на колене. Какво се случи? Тежестта на държавния дълг, поета от държавите, за да спасят банките (1), послужи като претекст за коренна промяна на положението. Без никакъв срам, пазарите и финансовите спекуланти, с подкрепата на оценъчните агенции (напълно дискредитирани преди едва няколко месеца) атакуват пряко задлъжнелите държави от Европейския съюз, като ги обвиняват, че живеят над възможностите си. На прицел е еврото. „Уолстрийт Джърнъл” (2) разкри, че група от главните администратори на високорисковите фондове се събрали на 8 февруари в един хотел в Манхатън и решили да се съюзят, за да намалят стойността на еврото до едно евро за долар. Тогава еврото струваше 1,37 долара, днес е 1,22 и продължава да пада…
         
     Пазарите търсят реванш и изискват повече отвсякога, в името на „необходимите ограничения”, премахване на социалната сигурност и драстично намаление на обществения сектор. Най-неолибералните правителства използват ситуацията, за да искат по-голяма „европейска интеграция”, т.е. приемане на два несъществуващи елемента – икономическо правителство на Европейския съюз и обща данъчна политика. С подкрепата на МВФ, Германия наложи т.нар. планове за регулиране на всички членове на ЕС (Гърция, Португалия, Испания, Италия, Франция, Англия, Румъния, Унгария и т.н.), чиито правителства, изведнъж вманиачени за съкращения на обществените разходи, се подчиняват без да гъкнат, въпреки че това заплашва Европа да изпадне в дълбока депресия.
         
     В същия дух Брюксел се кани да санкционира страните, които не спазват Пакта за стабилност (3). Берлин иска да отиде още по-далеч и да добави една политическа санкция – отнемане правото на гласуване в Европейския съвет. С една ясна цел – никое правителство не трябва да излиза от неолибералния коловоз.
         
     В крайна сметка това е политическият резултат от държавния дълг, направен за спасяване на банките – няма място в ЕС за никакъв път към прогреса. Ще се съгласят ли гражданите на ЕС на подобно връщане назад? Може ли да се приеме, че вече не съществува никакво демократично, ляво решение за социален напредък?

     Бележки:
       (1) Според доклад на Европейската комисия фондовете, отредени за банките, са 3,3 билиона евро, т.е. 28% от брутния вътрешен продукт на Европейския съюз, „El Pa?s”, Мадрид, 20 юни 2010 г.
  (2) „The Wall Steet Journal”, Ню Йорк, 26 февруари 2010. http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703795004575087741848074392.html.
        (3) Приет през 1997, който ограничава обществения дефицит до 3% от брутния вътрешен продукт.
     
     LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание
     Превод Венко Кънев}

     Още от новия брой на „Монд дипломатик“ – на адрес http://bg.mondediplo.com