Нещо като роман и то какъв

Затворих последната страница и първата ми работа беше да се запитам що за книга е "Адютант на Богородица" от Росен Панчалиев*. Отговорът ми не дойде веднага. Навярно ще предизвикам скептицизъм и снизходителни усмивки, но ще го изрека. Този роман, удивително кратък, само от сто страници, е едно малко литературно чудо, изригнало от дълбините на т.нар. магическа проза. Росен Панчалиев е потопил перото си в бездънната "мастилница" на Добруджа и в тъй любимата му военна тематика, в жестокостта и надеждите на Първата световна война. Панчалиев е и известен журналист и издател на периодика, свързана най-вече с военната авиация.
Най-впечатляващото, според мен, е неговият стил, който трудно може да бъде сравнен с друг - сбъднал мечтата на всеки един разказвач да го разпознават дори по "миризмата". От една страна, е наистина е много близо до този на Валентин-Караманчевия стил например, от друга, не можеш да не направиш аналогия и с един нашумял много след смъртта си в последните години брилянтен белетрист  - Георги Божинов, а от трета  - с могъщото перо на Добруджа Севда Костова. От всеки по-малко може да се открие, но то е така омесено и подправено с чисто панчалиевски ухаещи "подправки", че се е получило нещо съвсем различно и непривично за читателя.
Главният му герой, поручик Сотир Симов, оцелял по чудо при раждането си от вълци в свирепите добруджански снегове, намира дом за себе си в селския храм "Въведение Богородично". Израства в немотия, глад, студ и неволи и с всякакви още злини човешки, които се стоварват само върху избраните, със светотатствената убеденост, че неговата майка е Богородица, а Исус му е брат. Без дом и семейство, той прохожда в черквата и където и да ходи по света, винаги се връща в нея. Той е пълен сирак от мига, когато проплаква за пръв път, баща му загива в Сръбско-българската война, майчицата му умира при раждането му. С часове стои пред иконата на Света Богородица, която в детското му съзнание се слива с образа на майка България. И тръгва за нея във войните - като баща си. Остава жив и в кървавата мелница на Първата световна, след като сътворява чудеса от подвизи, а военните хирурзи буквално го събират и шият парче по парче. И през цялото време не изпуска да изпаднат от душата му Богородица и неистовата му вяра в Бога. И любовта му към Калина, с която не им е писано гнездо да свият и криле да разперят.
И се стига до най-магичния и невероятен момент в повествованието, когато иконата на Света Богородица слиза от стената на черквата и се отпечатва на гърба му и така той странства по многострадалната Добруджа, за която Господ е тъй наредил, според думите на Митя: "Не сме мърдали от туй село и тая земя, па се родихме турци, поживяхме като българи, а ще си идем от той свят като румънци. Голем смех."
А иконата след смъртта на Сотир ще заеме своето вечно място дълбоко в земята и така Добруджа и православната вяра се съединяват в единно цяло вовеки.
Не се разказва това, което е създадено да се чете. Една книга търси своето място в литературата. Ще го намери ли, или по стара българска привичка отново ще отминем предизвикателното и необяснимото, което блика от всяка страница?