Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си

Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Позволете ми да дам някои допълнителни обяснения във връзка със заявлението за прекратяване на пълномощията ми като народен представител. Не го направих по-рано, защото смятах, че тези допълнителни обяснения са само от личен характер, за да си позволя да занимавам с тях Великото народно събрание.
Трябва да кажа, че подкрепям предизборната платформа на Българската социалистическа партия. Затова работих за нея активно по времето на цялата предизборна кампания. Всеки човек има пристрастия. Едни вярват в Бога, други в дявола. Аз също имам своите пристрастия. Не ги крия и не бягам от тях.
Като се отказвам от пълномощията си, съгласно закона и практиката, по този начин мисля, че давам възможност вместо мен в парламента да влезе млад и компетентен човек не само необременен от номенклатурното наследство, но необременен и от онзи нравствен канцероген на тоталитарното време, който повече или по-малко полепна в душата на всеки що-годе чувствителен човек от моето поколение. Много хора от моето поколение заприличаха на стари кюнци, чиито сажди никой вече не е в състояние да очука. Както и да се мъчим да разпалваме огъня в печката, тяга няма, кюнците не теглят, или поне при мен е така.
След 10 ноември 1989 г. политическите събития у нас се разляха пълноводно и мощно. Както всички около мен, тъй и аз не останах безучастен към тези събития, още повече че в началото бях буквално въведен в тях. Но ден из ден, няма да крия това от вас, колкото повече минаваше време, толкова повече разбирах, че течението постепенно ме избутва към плитчините и към брега. Чувствах се обезсърчен и потиснат от това, че не съм познавал достатъчно добре нито своя съвременник, нито народа си. Не става тук дума за онези дребни хитреци и гавази, които години наред се въдеха като скакалци и заливаха цяла България, а за излъгания народ, чието достойнство бе оскърбено.
Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискваха навсякъде и върху всичко - и от едната, и от другата страна. Понякога това ми заприличваше на политическа бесовица. В душата ми започна да се утаява натрапчивото чувство за недостатъчност - една чисто човешка, сърдечна, кислородна, психическа, нравствена, а в литературен смисъл и сюжетна недостатъчност.
Гледах как демокрацията, за която говорехме всички, пищеше като всяко новородено, цялата в слуз, но не забелязвах да има пъпна връв. Зная, че човек не може непрекъснато да бъде в талвега и в пълноводието, макар че всеки се стреми към него. Рано или късно той се оттегля, изпълзява на сушата. А ако продължава да се съпротивлява, самото пълноводие го избутва и го изхвърля на брега.
Девизът на сградата на Народното събрание е: "Съединението прави силата", но мисля, че цялата българска история се съпътства и от един втори, негласен девиз, а именно: "Какво ли не сме изгубили?"
Утешавах се с втория девиз и с мисълта, че българите сме свикнали да ни е неудобно.
Уважаеми народни представители! България продължава да бъде арена на политически борби и пристрастия. Великото народно събрание също се превръща в такава арена. Градусът е висок. Близък е до точката на кипенето. Мисля, че ако тази политическа температура продължава да се поддържа в страната, то тогава ние сме само на половин крачка от гражданските размирици.
Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце. Стига сме изстисквали гняв и омраза от него! Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб.