20 Ноември 2026петък13:29 ч.

Информация:

Скъпи приятели! Ние пак сме тук! Времето се променя и налага необходимостта от трансформации. И ДУМА се променя и става електронно издание, но ще продължи да работи за вас и за свободата, справедливостта и солидарността. Благодарим ви за подкрепата! Скъпи приятели! Ние пак сме тук! Времето се променя и налага необходимостта от трансформации. И ДУМА се променя и става електронно издание, но ще продължи да работи за вас и за свободата, справедливостта и солидарността. Благодарим ви за подкрепата!

Нови стихотворения от Тодор Згуров

автор:Дума

visibility 300

ТОДОР ЗГУРОВ е завършил Техникум по механотехника - гр. Хасково, спец. Електроавтоматика, както и СУ "Св. Климент Охридски" - философия и история. Доктор е по философия от БАН. Работил е като редактор и зав. сектор във в. "Родопски устрем" - Смолян, бил е и гл. редактор на сп. "Ключ. Полезни знания". Дългогодишен директор на Регионална библиотека "Николай Вранчев" - Смолян. Понастоящем е директор в Центъра за устойчиво развитие на планината. Член е и на редколегията на списание "Родопи". 
Има издадени монографии и студии в областта на философията и историята, както и книги с публицистика и поезия ("Небесна пътека“, "Епиграми“ и др.). Награждаван е за постижения в областта на културата и литературата с регионални и национални награди, между които и отличието на Министерството на културата "Златен век". Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.


БЯГ

Лежат коне, затворени във кръг, 
опасан от ограда здрава. 
Родени те са тук
и друго място не познават.

И само старият жребец
си спомня в сън за свободата,
за оня бяг неопетнен
от бич, прорязал светлината.

А там в заключения кръг,
внезапно въздухът се нажежава - 
те, младите коне, във транс
земята ще изрият в  злоба.

Смутени те са вече час - 
 да прелетят не могат,
а само цвилят ядно във захлас
и в пот студена се заливат. 

Тогава старият жребец,
обзет от порив вековечен,
се втурва с гърди напред
ограда e пречупил - но посечен...

А младите коне, в несвяст
от въздуха на свободата,
се носят във неспирен бяг
натам, натам в далнината...

А там високо в небесата
жребецът стар е устремен - 
конете долу чуват неговия глас:
"Без кръв пролята, какво е  
                       Свободата!“

                         

МОРЕ...

Море, море, какво си ти -
стихия - зла и неудържима, 
или вълшебна ласка за очи
и люлка първа на природа жива.

Там - на твойте брегове, 
хора ще се раждат и умират, 
ала все ще има истински мъже,
които в теб мечтите ще намират.  

Но ето - вдига се вълна, 
тя гони друга - не я стига,
и само там - накрай брега, 
стъпки, но не и спомени, изтрива. 

Така от ден и за векове -
морето вълните си ще мята,
а ние в него и на неговите брегове,  
ще търсим бриз топъл - за душата...   



В РОДОПИТЕ

Високо в планината
сезони се менят -   
житейската балада
неспирно те редят...

И ето идва пролет
в зелена светлина - 
на криле понесла
надежда най-добра.

След нея пак е лято
и слънце, и любов 
цари във всяко ято,
цари във всеки дом.
 
Но ето златна есен
незримо е дошла
и с небесна песен
рисува чудеса. 

И ето пак е зима - 
под снежния покров  
заспиват семената  
до пролетния зов.

А той ще дойде скоро - 
така и до безкрай,
в Родопите ще търсим
и на земята рай... 



ВЪВ ВИТЛЕЕМ...*
            
И пак във Витлеем сме ...
Пред каменните порти
смирението дирим.

А то навярно в нас е
 и на кълбо е свито
и чака час тревожен
да бъде преоткрито. 

Но този час възможен
е само и тогава,
кога без лишна гордост 
портите смирени
в душите си отворим.

Ала гордостта човешка
 в кръвта е притаена - 
 за власт и суета
тя мярата не знае.

Ще ли ги намерим, 
портите смирени,
макар и най-накрая?

И пак във Витлеем сме...

-----------------------------------
* В град Витлеем се намира историческият храм "Рождество Христово". Неговият централен вход представлява малък отвор - известен и като "Портите на Смирението", през който се преминава с наведена глава. Вярва се, че влизайки с поклон в храма, оставяме навън гордостта си и така сме намерили повече смирение.



ВЪРХОВЕ...

Високо, 
високо - 
върховете зоват,
а очите
все теглят - 
нагоре,
нагоре!

Там,
до небесната вис,
страхливец
не мачка тревата,
и подлец,
притаил се в гръб,
не закрива
със злост
светлината.

Там,
снеговете искрят,
като детски 
сълзи
след прегръдка 
на майка щастлива,
и дъждовете,
студени те уж,
а топлят 
тъй щедро 
лицата.

Там,
сърцата
за миг
сякаш погалва 
ги рая,               
а душите,
сковани
от суета и печал,
най-сетне 
се сливат,
свободни,
с безкрая.

Високо,
високо,
върховете зоват - 
от първа зора
до последния залез...



АКОРДИ...

Само е пианото -
в старата къща...
А момичето,
люляното -     
с обич присъща,
тук не е вече - 
отлетяло е то
далече, далече - 
зад Океана.
Бащата и майката
небесна пътека
в самотност 
някак поеха...
А сетне и покрива -
бързо протече...
И ето - 
в късната есен,
не вече 
момичето,
а капката дъжд
от него - 
пианото, 
минорни акорди
изтръгва. 
Но дано - 
момичето,
забързано в своята
битка за хляба,
в мир е с душата си,
макар и далече -
зад Океана.
И дано
То -
за пианото,
а и за люлката
в бащина къща,
да не е
забравило
вече...
А на пианото
и на душата -
може би, може би -
сам Бог, 
ще внезапни акорди 
изтръгне - 
в топлата есен
и в студената зима.
Тук на пианото,
оцелялото -
в старата къща,
и там в душата,
забързана - 
зад Океана...



А ДУНАВ ВСЕ ТЕЧЕ...
                                     
Забързан Дунав - все тече...
Стои до него малкото момче:
в очите - приказни мечти,
се реят там - над сините води...

Забързан Дунав - си тече...
Но вече старец там седи:
в очите - гаснещи звезди,
потъват там - под призрачни води...

Забързан Дунав - ще тече...
До него пак ще е момче:
ще търси - своите мечти,
ще среща - гаснещи звезди...

А Дунав все ще си тече...



В УЕДИНЕНИЕ...
                                                     
Изпаднем ли в самота,
уединението е наше царство 
там и в пролетта, и в есента,
сме и без любов, и без коварство.

Замлъкват светски гласове 
суетата нищо и не значи,
и само нощни ветрове
нашепват за надежди, не и за удачи.

Остава вечното море,
с прибоя тайнствен до скалите,
и радостта от тихи дъждове,
приспала даже и мечтите.

Остава падащият лист,
от дъб самотен, но вековен 
- той с полета си чист,
напомня ни за кръст съдбовен.

Остава и небесна шир,
и светлината от звездите
- дано намира ни в мир
и в уединение да са и душите...



ПРОЗРЕНИЕ
            
Зъл вятър на забрава...
Та как ли да се спре -
щом вече и над мене,
тревата прорасте!?

И спомен да почука,
на твоята врата,
та кой да я отвори -
там няма ме сега...

И само в душата,
в нечакан час:
въгленче ще пламне,
заровено от нас.

И тихо то ще свети
в земния сумрак,
доде от небесата
яви се кръстен знак.

сетне в безкрая
на Вселенската любов,
душата ще позная,
забравения зов...

НСИ започна да мери инфлацията в търговските вериги

автор:Дума

visibility 1221

България е усвоила 99% от парите по ПВУ

автор:Дума

visibility 1391

Цигарите пак поскъпват от март догодина

автор:Дума

visibility 2312

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ