ТОДОР ЗГУРОВ е завършил Техникум по механотехника - гр. Хасково, спец. Електроавтоматика, както и СУ "Св. Климент Охридски" - философия и история. Доктор е по философия от БАН. Работил е като редактор и зав. сектор във в. "Родопски устрем" - Смолян, бил е и гл. редактор на сп. "Ключ. Полезни знания". Дългогодишен директор на Регионална библиотека "Николай Вранчев" - Смолян. Понастоящем е директор в Центъра за устойчиво развитие на планината. Член е и на редколегията на списание "Родопи".
Има издадени монографии и студии в областта на философията и историята, както и книги с публицистика и поезия ("Небесна пътека“, "Епиграми“ и др.). Награждаван е за постижения в областта на културата и литературата с регионални и национални награди, между които и отличието на Министерството на културата "Златен век". Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
БЯГ
Лежат коне, затворени във кръг,
опасан от ограда здрава.
Родени те са тук
и друго място не познават.
И само старият жребец
си спомня в сън за свободата,
за оня бяг неопетнен
от бич, прорязал светлината.
А там в заключения кръг,
внезапно въздухът се нажежава -
те, младите коне, във транс
земята ще изрият в злоба.
Смутени те са вече час -
да прелетят не могат,
а само цвилят ядно във захлас
и в пот студена се заливат.
Тогава старият жребец,
обзет от порив вековечен,
се втурва с гърди напред
ограда e пречупил - но посечен...
А младите коне, в несвяст
от въздуха на свободата,
се носят във неспирен бяг
натам, натам в далнината...
А там високо в небесата
жребецът стар е устремен -
конете долу чуват неговия глас:
"Без кръв пролята, какво е
Свободата!“
МОРЕ...
Море, море, какво си ти -
стихия - зла и неудържима,
или вълшебна ласка за очи
и люлка първа на природа жива.
Там - на твойте брегове,
хора ще се раждат и умират,
ала все ще има истински мъже,
които в теб мечтите ще намират.
Но ето - вдига се вълна,
тя гони друга - не я стига,
и само там - накрай брега,
стъпки, но не и спомени, изтрива.
Така от ден и за векове -
морето вълните си ще мята,
а ние в него и на неговите брегове,
ще търсим бриз топъл - за душата...
В РОДОПИТЕ
Високо в планината
сезони се менят -
житейската балада
неспирно те редят...
И ето идва пролет
в зелена светлина -
на криле понесла
надежда най-добра.
След нея пак е лято
и слънце, и любов
цари във всяко ято,
цари във всеки дом.
Но ето златна есен
незримо е дошла
и с небесна песен
рисува чудеса.
И ето пак е зима -
под снежния покров
заспиват семената
до пролетния зов.
А той ще дойде скоро -
така и до безкрай,
в Родопите ще търсим
и на земята рай...
ВЪВ ВИТЛЕЕМ...*
И пак във Витлеем сме ...
Пред каменните порти
смирението дирим.
А то навярно в нас е
и на кълбо е свито
и чака час тревожен
да бъде преоткрито.
Но този час възможен
е само и тогава,
кога без лишна гордост
портите смирени
в душите си отворим.
Ала гордостта човешка
в кръвта е притаена -
за власт и суета
тя мярата не знае.
Ще ли ги намерим,
портите смирени,
макар и най-накрая?
И пак във Витлеем сме...
-----------------------------------
* В град Витлеем се намира историческият храм "Рождество Христово". Неговият централен вход представлява малък отвор - известен и като "Портите на Смирението", през който се преминава с наведена глава. Вярва се, че влизайки с поклон в храма, оставяме навън гордостта си и така сме намерили повече смирение.
ВЪРХОВЕ...
Високо,
високо -
върховете зоват,
а очите
все теглят -
нагоре,
нагоре!
Там,
до небесната вис,
страхливец
не мачка тревата,
и подлец,
притаил се в гръб,
не закрива
със злост
светлината.
Там,
снеговете искрят,
като детски
сълзи
след прегръдка
на майка щастлива,
и дъждовете,
студени те уж,
а топлят
тъй щедро
лицата.
Там,
сърцата
за миг
сякаш погалва
ги рая,
а душите,
сковани
от суета и печал,
най-сетне
се сливат,
свободни,
с безкрая.
Високо,
високо,
върховете зоват -
от първа зора
до последния залез...
АКОРДИ...
Само е пианото -
в старата къща...
А момичето,
люляното -
с обич присъща,
тук не е вече -
отлетяло е то
далече, далече -
зад Океана.
Бащата и майката
небесна пътека
в самотност
някак поеха...
А сетне и покрива -
бързо протече...
И ето -
в късната есен,
не вече
момичето,
а капката дъжд
от него -
пианото,
минорни акорди
изтръгва.
Но дано -
момичето,
забързано в своята
битка за хляба,
в мир е с душата си,
макар и далече -
зад Океана.
И дано
То -
за пианото,
а и за люлката
в бащина къща,
да не е
забравило
вече...
А на пианото
и на душата -
може би, може би -
сам Бог,
ще внезапни акорди
изтръгне -
в топлата есен
и в студената зима.
Тук на пианото,
оцелялото -
в старата къща,
и там в душата,
забързана -
зад Океана...
А ДУНАВ ВСЕ ТЕЧЕ...
Забързан Дунав - все тече...
Стои до него малкото момче:
в очите - приказни мечти,
се реят там - над сините води...
Забързан Дунав - си тече...
Но вече старец там седи:
в очите - гаснещи звезди,
потъват там - под призрачни води...
Забързан Дунав - ще тече...
До него пак ще е момче:
ще търси - своите мечти,
ще среща - гаснещи звезди...
А Дунав все ще си тече...
В УЕДИНЕНИЕ...
Изпаднем ли в самота,
уединението е наше царство
там и в пролетта, и в есента,
сме и без любов, и без коварство.
Замлъкват светски гласове
суетата нищо и не значи,
и само нощни ветрове
нашепват за надежди, не и за удачи.
Остава вечното море,
с прибоя тайнствен до скалите,
и радостта от тихи дъждове,
приспала даже и мечтите.
Остава падащият лист,
от дъб самотен, но вековен
- той с полета си чист,
напомня ни за кръст съдбовен.
Остава и небесна шир,
и светлината от звездите
- дано намира ни в мир
и в уединение да са и душите...
ПРОЗРЕНИЕ
Зъл вятър на забрава...
Та как ли да се спре -
щом вече и над мене,
тревата прорасте!?
И спомен да почука,
на твоята врата,
та кой да я отвори -
там няма ме сега...
И само в душата,
в нечакан час:
въгленче ще пламне,
заровено от нас.
И тихо то ще свети
в земния сумрак,
доде от небесата
яви се кръстен знак.
сетне в безкрая
на Вселенската любов,
душата ще позная,
забравения зов...

